Когато стигна до масата, хвана за рамото седналия открая слаб червенокос мъж. Той се обърна и явно познал новодошлия, стана и се оттегли с него към басейна, където възрастен келнер се опитваше да улови със сакче един шаран. Разговорът между двамата мъже беше кратък, не повече от минута–две. Рижият извика нещо и се втурна обратно към масата, но на крачка от нея се строполи на пода. Ораторът обърна глава, за да види кой му пречи, но изведнъж и той се олюля и се захлупи на масата, потапяйки буза в украсеното с магданоз блюдо със сациви11.
Никой не се уплаши от изстрелите, защото не се чуха гърмежи, а само две глухи шляпвания, които се смесиха с шумните удари на барабаните и острите звуци на саксофона и тромпета. Мъжът бързо скри дългоцевия пистолет под якето си, обърна се и най-спокойно тръгна към изхода, изминавайки същия път, по който бе дошъл. Във фоайето кимна на беловласия портиер, увлечен в четенето на рубриката за произшествия, на вратата пропусна пред себе си една чужденка, което показваше не толкова добро възпитание, колкото необикновено самообладание, и изчезна в дъждовната нощ над Москва.
Черномустакатият кавказец и неговата партньорка — студентка, които седяха през три маси от компанията, така и застинаха с бокалите шампанско в ръце. Бяха се приготвили да пият на брудершафт, но не успяха.
Рижият беше убит на място, а високият пълен блондин — само ранен. Когато уплашените келнери и двама от сътрапезниците му го наместиха на стола, той простена: „Ох, боли, дявол да го вземе!“, и добави още нещо на чужд език.
15.
Открехнах вратата на спалнята — мама седеше прегърбена на един стол до ниската маса с пишещата й машина. Вдигна глава и прошепна:
— Излязоха ли?
— Да — отговорих кой знае защо също шепнешком.
Тя скочи от стола, отвори гардероба, извади от целофановата купчинка едно пликче с чорапогащи, измъкна отвътре картончето, на което бяха намотани, и започна да ги размотава.
— Какво правиш, мамо?
Тя бръкна в чорапогащника и извади от него някакво писмо, след което мълком се приближи до мен и го пъхна във вътрешния джоб на сакото ми. После прибра чорапогащника в пликчето и го хвърли в гардероба.
— Мамо, какво ти е?
— Сашенка, сине, тази вечер изиграх най-трудната роля в живота си. Почти съм сигурна, че той ми повярва. Ти как мислиш, дали ми повярва?
— За какво говориш, мамо?
— Не ме питай, сине, прочети това и… прави с него каквото искаш — запази го или го изхвърли, най-добре го изгори. Май Павел се върна, асансьорът спря на нашия етаж. Нито дума повече…
В коридора се чу: „Предумала ги златната горичкааа…“
— По-тихо, Паша, един часът е!
— Защо „по-тихо“, от къде на къде „по-тихо“? Сашок, я ела да обърнем по още една малка! Не е зле да полеем едно такова запознанство! Какъв човек е тоя Василий — колос! Сега вече пътят ти е открит — към висшите сфери! — Сатин ми подаде чаша водка, но аз не пих и внимателно я оставих на масата. Той изля своята в устата си, гребна с лъжичка черен хайвер, изяде го и шумно се оригна.
— Стига ти вече, Паша — мама започна да прибира масата, — иди да си легнеш. На Саша ще постеля на дивана в хола.
— Слушам, ваше превъз… ходителство — хлъцна той, — виждаш ли, Сашок, как ме командва? А аз се подчинявам. Аз твоята майка знаеш ли как я уважавам? За нея нищо не ми се свиди…
Да бе, не ти се свиди! А тя се прегърби от тая машина, знам колко си дащен, копейката на две цепиш и мама заради тебе напусна театъра — не ти били по вкуса представленията, нещастник, Отело от търговията…
Изчаках, докато в апартамента всичко утихне, и отидох в тоалетната. Пуснах капака на клозетната чиния, седнах на нея и извадих плика с писмото.
„Единствена моя любов, Леночка, скъпа. Сашенка, сине мой.
Никога няма да ми простите онова, което ще направя със себе си. Леночка, живот мой, съкровище! Знай, любима, че за тебе ще бъде по-зле, ако продължа да живея. И нашият син никога няма да измие позора на баща си. Аз не мога да докажа нищо и имам само един изход. Но нека Саша никога да не научи истината. Заклевам те, скъпа, ако чуеш името ВАСИЛИЙ КАСАРИН, бягай от този човек, скрий се. Скрий и нашия Сашенка. Касарин е подлец и убиец. Току-що узнах най-страшното: моят приятел Василий Касарин е доносник на органите за сигурност. А аз, глупакът, споделях с него всичко най-съкровено като сроден брат. Едва сега осъзнах целия ужас на станалото: арестът на цялата ни университетска група от солидаристи — организация, поставила си за цел да се бори за духовното възраждане на Русия — е дело на аспиранта Касарин, а следователно и мое дело като неволен съучастник на тоя убиец! Как да измия този позор?! Как да докажа на другарите си своята непредумишленост за тяхното арестуване, съд или дори смърт?! Не виждам начин, това е невъзможно!