— Има — казах сподавено, като разпознах и гривната с цветен емайл, и цейлонската брошка, и златната балерина.
— Това е то, другари прокурори и офицери — произнесе със задоволство той, почти издърпвайки от ръцете ми статуетката, — моля да обърнете внимание, че вашата „висулка“13 бе разкрита не от бабаитите на МУР! Аз я разкрих!
УБРСС и МУР се намират в една сграда на „Петровка“ 38 и ползват общо фоайето и стола. На паметната дъска в центъра на фоайето, върху която със златни букви са изписани имената на героично проявилите се, няма да срещнем имената на редови служители от ОБРСС. Изтъкнатите храбреци не се занимават с престрелки, самбо и извиване на ръцете. Интелектуалците от МВР си имат определена роля. Разбира се, причината е в противника. А техен противник е самият интелектуалец. При хората от „бизнеса“ грубите муровски похвати са неподходящи — без познаването на съветската стопанска система не може да се излезе на глава с мошениците. Ето защо в наши дни в ОБРСС работят само подбрани служители почти както в КГБ. С висше специално образование, както седящият срещу мен Жозеф Гречаник.
— А как е попаднала при вас тая колекция, другарю генерал? — попита Жозеф, въртейки в ръце цейлонската брошка.
— Ами виждате каква кишавица е сега! Тая нощ един фургон на „Съюзтрансавто“ се е врязал в стълб за високо напрежение. И знаете ли къде? В бившето дворянско владение на Наталия Гончарова, жената на Пушкин, село Лопасна, край Серпухов.
Генералът придърпа оставения на бюрото доклад и започна да чете с школуван глас:
— „При сблъсъка вратите и стените на фургона са се счупили. Кашоните с товара са се пръснали във всички посоки, дори зад оградата на старото дворянско гробище… Сред събраните пакети с печат «Произведено в СССР» имаше старинни ювелирни изделия, икони, черковни съдове, картини, златни и сребърни монети, изделия от кост, сребърни накити, творби на кавказки майстори от кована мед, както и оръжие, тоест ценни вещи, забранени да се изнасят зад граница…“
Не можех да си обясня как са попаднали в този фургон уникати от колекцията на Соя-Серко. Но Абрикосов стана от бюрото и каза:
— А сега, момчета, идете в „Склифосовски“ да разпитате оня фирмаджия Мазер — трябва и майчиното си мляко да каже! Бих дошъл и аз, но нали виждате, че се разкъсвам на сто места. Предайте на Костя Меркулов големите ми благодарности за Волин! Същинска златна мина е тоя Волин. Такива показания даде — и за хиподрума, и за Елисеевския гастроном, и за Павлов от Комитета за спорт, че остава само да се проведат разпитите, да се внедри агентура, да се назначат ревизии…
Абрикосов отново се бе разбъбрил, а аз се измъчвах от мисълта: защо именно Леонович, който беше необходим за нас донемайкъде, защо именно той беше убит? А може би са го убили точно затова — защото ни е нужен? Теглят му куршума и край — няма свидетел! Значи някой ги е насочил към него. Някой е знаел, че ние сме стигнали до тоя Леонович… Усетих как ми се вдига адреналинът — първо ми пламнаха ушите, после лицето, вратът, дори ръцете… Ами този някой съм АЗ!!! Аз ги насочих към Леонович — заинатих се вчера с тая кучка Бистрицка, тоест как беше… Серко, кажи ми, та кажи ми за тоя Юрий. И те ми го сервираха на поднос! С гарнитура. Трябва нещо спешно да предприемем с тая Соя, с други думи, просто незабавно да я арестуваме и…
— Прокурор! Да не сте прихванали случайно азиатския грип? Целият горите!
— Не, нищо ми няма, не спах цяла нощ — замънках, свеждайки очи, — а и сутринта този обиск…
— Да, да — съчувствено закима генералът, — знам… за обиска… и за… постигналата ни загуба…
4.
Пред централния блок на институт „Склифосовски“ бяха паркирани безразборно няколко линейки с надпис „Бърза помощ“. Тук докарват ранените от цяла Москва, за да ги закърпят и по-късно да ги изпратят вкъщи. Или да ги отнесат с краката напред в моргата в сутеренния етаж. Бяхме пристигнали в часовете за свиждане. Тълпата се стараеше да проникне в сградата през тясната странична врата. Двамата милиционери на централния вход пъдеха хората, вместо широко да разтворят вратите и за секунди да въведат ред. Гречаник кимна на сержантите и ние спокойно влязохме.
До гишето за информация във фоайето стоеше дебел мъж на неопределена възраст, облечен в измачкан сив костюм. Когато ни видя, дойде при нас и дрезгаво се представи:
— Майор Погорелов от МУР. Отдавна ви чакам.