— Нека се запознаем — Иполит Алексеевич.
Генерал Цапко гонеше седемдесетте, но нямаше вид на старец — беше висок и слаб, със стегната фигура. Жълтеникавозелените му очи ни гледаха не с напрежение, а с младежка жизнерадост и любопитство. Очевидно бурният, преизпълнен с опасности живот не бе помрачил интереса му към действителността.
— Заповядайте, седнете на диванчето, ей сега ще разтребя.
Кабинетът на Иполит Алексеевич правеше странно впечатление. Това просторно помещение приличаше по-скоро на своеобразен музей, съчетаващ в себе си три начала: православие, реликви от царската армия и немски трофеи от Втората световна война. По ъглите стояха изправени знамената на царските полкове — драгунския, уланския, казашкия, — на стените бяха акуратно закачени икони, а по саморъчно направените стелажи бяха подредени като музейни експонати фашистки ордени, значки и оръжия, дори оригинални фотографии на лидерите на Третия райх — Хитлер, Химлер и Борман…
— Обичам, знаете ли, някак да се занимавам с домакинството си — каза генералът, след като сглоби пистолета и го остави на мястото му.
— Не мога да се закълна, но моите помощници в победения Берлин, където през четиридесет и пета подготвях резидентурата за бъдещия Западен Берлин, твърдяха, че този пистолет е принадлежал известно време на самия Химлер! Имам някак слабост към оръжия и… патологични личности… Тия чешити имат някак свръхразвито, по-силно, отколкото при нормалните хора, подсъзнание, тъмни, неконтролируеми страсти и инстинкти. Вие, юристите, би трябвало да го знаете по-добре. Това го е открил още навремето австрийският психиатър Фройд. Проучвал съм фашистките архиви и, знаете ли, всички тези хитлеровци и гьобелсовци някак са предчувствали трагичния си край. Не се усмихвайте, млади момко, и аз имам предчувствия… Например за вашите трудни въпроси.
Цапко седна до нас на „диванчето“, което беше всъщност широка дървена пейка с облегалка.
— Знам всичко за двама ви, завчера гаджето на Альошка ми донесе вашата депеша. Вие сте Меркулов. Помня ви още като хлапе, когато тичахте из Кратов по голо коремче с пукалото в ръце и викахте: „Вече сам седя на дупката! Аз съм смел! Аз съм Покришкин!15“ А сега водите делото за гибелта на нашия Витя. А вие сте Турецки и му помагате. Нали така?
Кимнахме, без да отговорим, мълчахме сякаш в памет на покойния.
— Защо тъй, млади хора, а седите като гипсирани — попита Иполит Алексеевич, — или не знаете как да разговаряте с мен? Ще ви кажа едно — е мен трябва да разговаряте непринудено, човешки. Защото вече съм пътник — по-близо до небето, отколкото до земята. Е, добре, сам ще започна и някак без предисловия, няма да ми придиряте. Искате да знаете дали обичах зет си, сиреч Виктор Ракитин, или просто съм се отнасял към него като тъст към зет. Ето какво ще ви кажа — обичах го и ще го обичам, както може би не съм обичал никой друг освен внука си и оная долу жена, втората ми съпруга, Таля. Вече сте я видели… — После продължи, ядно бършейки бликналите сълзи: — Ето защо съм изцяло на ваше разположение. Заради Витината памет съм готов да ви разкажа неща, които никога на никого не съм казвал…
— Иполит Алексеевич — проговори с усилие Меркулов, — за какво всъщност беше убит Виктор?
Цапко стана, генералският му кител без пагони беше разкопчан и аз забелязах на врата му да проблясва сребърна верижка. Нима е кръстче? Той започна да снове напред-назад из кабинета. Високата му фигура и беловласа глава ту се появяваха, ту изчезваха зад старинния резбован бюфет.
— Питам се как най-добре да ви го обясня, драги? — спря се генералът пред нас и замислено впери в Меркулов жълтеникавите си очи. — Разбира се, сте чули, че Витя си имаше неприятности? И естествено знаете, че той сам си ги навлече?
— Да. Вашата дъщеря ни говори за това.
— А-а! Значи сте ходили у Виктория! — оживи се той. — Сигурно ви е разказала някои неща, но не всичко. Аз ли не познавам собствената си дъщеря?! Пък и Альошка, моят внук, ми съобщи едно — друго… Даа, и така, струва ми се, че аз бях единственият човек, от когото Витя нищо не криеше, каквото и да се беше случило. Впрочем не… Имаше още един човек, с когото беше по-близък и откровен…
— Тоест искате да кажете, че сте в течение на всичките му перипетии в борбата с ръководството за отмяна на доктрина номер три? — предпазливо попита Меркулов.
— Разбира се! — отново закрачи генералът из стаята.
15
Покришкин — летец изтребител, станал жива легенда през Втората световна война, три пъти Герой на Съветския съюз, по-късно маршал на съветската авиация. — Б.пр.