Вивиан се съгласи и Пърсел кимна.
— Добре. Открихме армиите. Утре заран ще идем да видим кой е победил.
Влязоха в голямата сграда. Джипът ги очакваше в центъра на фоайето, където веднага се набиваше на очи, и Пърсел се заоглежда за място, където да го премести.
Единият ъгъл на останалото без покрив фоайе бе тъмен — сиянието на осветителните снаряди не стигаше дотам. Пърсел застана зад джипа и започна да го бута, тъй като не искаше да вдига шум, като запали двигателя. Вивиан седна зад волана, а Меркадо застана до него, за да му помогне.
Поредният снаряд освети фоайето и те видяха пред себе си мъж с череп в ръце.
3.
Сложиха го да легне на един спален чувал между джипа и тъмния ъгъл и Вивиан отвори консерва супа. Пърсел изхвърли черепа през близкия прозорец. Шамата на непознатия беше на парцали, затова завиха треперещото му тяло с единственото си одеяло. В мрака не забелязаха засъхналата кръв по дрипавата роба.
Не успяха да разберат и какъв е. Много етиопци имаха светла кожа, прави носове и семитско-хамитски черти и някои носеха бради като него.
Меркадо се наведе над мъжа и попита на амхарски:
— Кой си ти?
— Веха — отвърна на същия език непознатият. „Вода“.
Меркадо му даде да пие от една манерка, после извади от джипа фенерче и освети лицето му.
— Не е етиопец. Нито амхарец. Може да е еритрейски арабин. Знам малко…
— Italiano — каза старецът.
Последва дълго мълчание.
Меркадо приклекна до него и бавно заговори на италиански:
— Кой сте вие? Откъде сте? Болен ли сте?
Старецът затвори очи и не отговори.
Пърсел взе фенерчето от ръката на по-възрастния си колега, клекна до непознатия и го огледа. Брадата му беше дълга, кожата му не бе виждала слънце от години. Той извади ръката на стареца изпод одеялото. Дланта му беше мръсна, но мека.
— Струва ми се, че е бил затворен доста време.
Меркадо кимна в мрака.
Мъжът отвори очи и Вивиан се опита да излее лъжица супа в беззъбата му уста.
— Бедното старче, в ужасно състояние е.
Непознатият се опита да каже нещо, но устните му затрепериха и от гърлото му се изтръгна само тих хрип. Накрая проговори на италиански. Вивиан седна до Пърсел и шепнешком започна да превежда, като продължаваше да храни мъжа.
— Казва, че е ранен в корема.
Пърсел взе консервата и лъжицата от ръцете й и ги сложи на земята. Старецът се размърда неспокойно — явно беше гладен.
— Кажи му, че не бива да яде, докато не видим раната.
Меркадо отметна одеялото, разкъса шамата и пак включи фенерчето. Съсирена кръв покриваше корема на стареца.
— Как се случи? — попита го по-възрастният кореспондент. — От какво е тази рана?
Мъжът сви рамене.
— Сигурно от куршум. Или шрапнел.
— Ще трябва да го прегледаме утре сутринта — каза Меркадо. — Сега не можем да му помогнем. Да го оставим да поспи.
— До утре може да умре, Хенри — каза Пърсел. — И тогава няма да научим нищо. Поговори с него.
— Разбирам защо са те номинирали за „Пулицър“, Франк. Остави го да си почива.
— Скоро ще си почива цяла вечност.
— Не го отписвай просто така — възрази Вивиан.
Старецът въртеше главата си към онзи от тях, който говореше в момента, сякаш следеше разговора.
Меркадо го погледна и каза:
— Май дойде на себе си. Хайде да го разпитаме за името му и прочее, за всеки случай.
— Давай.
— Не можем да ви дадем да ядете повече заради раната в корема ви — започна Меркадо на италиански. — Сега трябва да си почивате и да поспите. Но първо ни кажете името си.
Старецът кимна и като че ли се усмихна.
— Вие сте добри хора. Какви сте?
— Журналисти — отвърна Меркадо.
— Заради войната ли сте тук?
— Да, заради войната.
— Americano? Inglese?
— И двете — потвърди Меркадо.
Мъжът пак се усмихна.
— Добри хора.
Меркадо постави длан върху ръката му.
— Как се казвате?
— Джузепе… Джузепе Армано. Свещеник съм.
Възцари се дълго мълчание. Грохотът на сражението навън постепенно стихваше, което показваше, че всички са удовлетворени от нощното клане. От време на време в небето избухваше осветителен снаряд, бавно се спускаше към земята и кръстосаната стоманена арматура на срутения бетонен покрив хвърляше специфичната си решетъчна сянка върху пода и помещението се окъпваше в синкавобяло сияние. Ала тяхното ъгълче от огромното фоайе оставаше тъмно.