Меркадо хвана ръката на стареца и я стисна.
— Какво се е случило с вас, отче?
Старият свещеник потрепери от болка.
Меркадо стисна ръката му по-силно.
— Можете ли да говорите, отче?
— Да… Да, мога. Трябва да говоря. Мисля, че умирам.
— Не. Не. Ще оздравеете. Ще…
— Мълчете и ме оставете да говоря. — Макар и слаб, гласът му излъчваше свещеническа авторитетност. — Повдигнете ми главата. — Меркадо пъхна един камък под спалния чувал. — Така. Добре. — Усетил, че пред него стои вярващ, старият свещеник отново се превърна в пастир — на паство от един-единствен човек. Вивиан навлажни устните му с мокра носна кърпичка.
Старецът си пое дълбоко дъх и поде:
— Аз съм отец Джузепе Армано и съм свещеник от ордена на свети Франциск. Енорията ми е сицилианското село Берини. Прекарах последните… четирийсет години, струва ми се, от хиляда деветстотин трийсет и шеста… коя година сме сега?
— Седемдесет и четвърта, отче.
— Да. От хиляда деветстотин трийсет и шеста досега са почти четирийсет години. Бях в затвор. На север. Някъде край Гондар.
— Четирийсет години?! — Меркадо и Пърсел се спогледаха. — Четирийсет години?! Защо? Защо сте били в затвор четирийсет години?
— Криеха ме от света. За да запазят тайната. Но не ме убиха, защото и аз съм духовник. Само че те са от друга църква. Коптите. Те пазят свещената кръв и… — Гласът му секна и той безмълвно се вторачи в небето.
— Продължавайте — настоя Меркадо. — Бавно. Говорете бавно.
— Да… Трябва да отидете в Берини и да разкажете какво ми се е случило. Джузепе Армано. Те ще си ме спомнят. Имам роднини там. Брат. Две сестри. Възможно ли е да са живи? — Очите на стария свещеник се насълзиха, но той продължи. Вече говореше по-бързо. — Напуснах селото си през хиляда деветстотин трийсет и пета. През август. Денят беше горещ. Дойде един човек и ми каза, че ме мобилизират. На Дучето му трябвали свещеници за армията. И ние заминахме… с още неколцина свещеници… и много момчета. Вървяхме пеш до Алкамо. В Алкамо ни чакаше влак, а после се качихме на кораб в Палермо. Никога не се бях качвал ни на влак, ни на кораб, и ме беше страх от влака, обаче от кораба — не особено. И някои от момчетата, селянчета като мене, също се страхуваха, но повечето се вълнуваха. Отплавахме с кораба за Реджо. И в Реджо взехме влак, и потеглихме на север за Рим… — Той се отпусна и облиза пресъхналите си устни. Вивиан пак ги навлажни, докато превеждаше на Пърсел.
Старецът се усмихна и й кимна признателно. След това отново отхвърли предложението на Меркадо да поспи.
— Зле ми е. Оставете ме да довърша. Стомахът ми пари.
— Това е от храната, отче. Киселини. Разбирате ли?
— Разбирам, че умирам. Млъкнете. Как се казвате?
— Хенри Меркадо.
— Хенри… добре. Та значи ние потеглихме за Рим, Хенри. Цял живот съм искал да ида в Рим. И най-после отидох. Какъв град… виждали ли сте го? Всеки трябва да види Рим, преди да умре… Католик ли сте, Хенри?
— Ами… Да.
— Добре. — Свещеникът помълча, после продължи: — Заведоха ни във Ватикана… всички свещеници от Сицилия… бяхме дванайсет, спомням си… във Ватикана, някъде във Ватикана. В малка сграда до Сикстинската капела. Там имаше един кардинал, целият в бяло. Не си каза името и аз си помислих, че не е учтиво, ама какво можех да кажа на един кардинал от Светата колегия? Седнахме на столове с фина дамаска и го изслушахме. Кардиналът ни каза, че заминаваме с армията на Мусолини. На война в Етиопия. Слушахме го и никой не го прекъсваше. Кардиналът ни показа един плик, красив плик от твърда хартия с цвят на масло. На плика беше печатът на негово светейшество… пръстенът на рибаря… — Старият свещеник замълча и Вивиан довърши превода.
На Пърсел му се стори, че мъжът е припаднал, но той отвори очи и попита:
— Кой е сега на престола на свети Петър? Колко папи са се сменили след Пий?
— Трима, отче — отвърна Меркадо.
— Човекът е на смъртното си ложе, обаче се интересува кой е шефът му — каза Пърсел. — Виж, Хенри, той ще ти задава хиляди безсмислени въпроси. Моля те, накарай го да продължи.
— Той разказва по свой начин, Франк. Страдал е много. И двамата с тебе знаем колко е страдал. Тези въпроси са важни за него.