— Чудя се какво си е помислил, когато е видял тези сгради? И дали е знаел за съществуването им?
— Когато са хвърлили свещеника в затвора, балнеокурортът още не е бил построен — напомни на всички Ган. — Шосето също още не е било оправено, както видяхме на картата в Етиопския колеж.
— И сега не е оправено — увери го Пърсел.
— Е, настилката се е разрушила през годините. Но през трийсет и шеста или трийсет и седма италианската армия го е разширила, изкопала е дренажни канали и го е настлала с чакъл и асфалт чак до Гондар. Такова го заварих през четирийсет и първа, когато минах оттук с британския експедиционен корпус, преди да превземем Гондар.
— Значи знаем, че отец Армано не е вървял към балнеокурорта, нито даже към шосето — заключи Меркадо.
— Към балнеокурорта — със сигурност — отвърна Франк. — Но може да си е спомнял етиопския черен път от придвижването си със своя батальон или от онзи патрул. Може да е възнамерявал да стигне по него до Гондар.
— Когато са затворили отец Армано, Гондар още е бил в етиопски ръце. Неговата представа за света е замръзнала в онзи момент и се е съхранила непроменена до бягството му след четирийсет години — отново им напомни Ган.
— Вярно е — призна Пърсел. — Тогава къде е отивал?
— Може да е вървял без посока — предположи Меркадо. — Просто е бягал. И ако наистина е помнел черния път, може да е искал да стигне до езерото Тана на север, където преди четирийсет години се е установил на лагер неговият батальон. Или да тръгне на юг към Адис Абеба, откъдето главните части на италианската армия са настъпвали към Тана и Гондар. Както отбеляза полковник Ган, представите му са били замръзнали във времето и е действал въз основа на онова, което е знаел или си е мислел, че знае.
Всички се съгласиха с тази теория, освен Вивиан, която заяви:
— Не. Той е дошъл да ни намери.
Пърсел знаеше, че не бива да спори с нея, но не се сдържа да повтори:
— През трийсет и шеста балнеокурортът още не е съществувал.
— Няма значение — увери го тя. — Ние бяхме тук.
Стигнаха до дърветата, разделиха се и започнаха да търсят пътеката. Откри я Ган, който явно имаше нюх за просеки в джунглата.
Събраха се при нещо, което на пръв поглед приличаше на плътна стена от гъсталаци, но полковникът разтвори клоните и им показа тясната пътека, навлизаща в тъмните недра на гората.
— Животинска е — осведоми ги той. — Но става и за хора.
Пърсел извади картата и снимката на разрушената крепост.
Ориентира се с компаса и се увери, че пътеката наистина води на изток към крепостта, макар че нямаше откъде да знае дали някъде не завива в друга посока.
Провряха се през храстите и тръгнаха по обраслата просека.
Франк не се съмняваше, че тя ще ги отведе до крепостта, която бяха видели от въздуха. А от нея със сигурност тръгваха много пътеки. Само че отец Армано беше избрал тъкмо тази и Пърсел вече смяташе, че знае защо.
48.
По животинската пътека много отдавна не бяха минавали хора, освен може би отец Армано преди пет месеца, и по някое време се усъмниха, че са я изгубили. Ган продължаваше да не използва мачетето и на моменти се налагаше да лазят на четири крака по тунела от тропическа растителност.
Пърсел започваше да се чуди дали свещеникът е можел да го направи в своето състояние.
А може би не вървяха по вярната пътека. Петте или шест километра, каквото беше разстоянието според картата, трябваше да им отнемат около два часа, но вече бяха изтекли близо три заради бавното им напредване.
Изпиха почти всичката си вода и преминаха на плодов сок. Телата им бяха покрити с пот и привличаха насекомите. Ган ги увери, че в този район почти не са останали лъвове, но в недрата на джунглата ревеше нещо голямо, което караше всички да спират и да се вслушват. Змиите обаче изобилстваха и Франк забеляза няколко по дърветата, но засега нито една на земята.
Спряха да си починат и Меркадо заразмишлява на глас дали пътеката не е завила в друга посока и не са пропуснали крепостта.
— Според компаса общо взето се движим на изток — увери го Пърсел.
Ган потвърди и прибави:
— В действителност винаги изглежда по-дълго, отколкото на карта.
Франк погледна Вивиан, забеляза, че кожата ѝ е обезпокоително червена, и я попита:
— Добре ли си?
Тя кимна.
Меркадо също бе зачервен. Джунглата изсмукваше живота от човек, знаеше Франк. Според един тип от спецчастите, когото беше интервюирал във Виетнам, тропическата гора теоретично не била смъртоносна като например вечната замръзналост. В джунглата имало вода и храна и макар и неприятен, климатът не можел да те убие, ако знаеш какво правиш. Змиите и зверовете можели да те убият, но и ти можеш да ги убиеш. Можели да те убият само болестите и ако пипнеш малария, денга17 или друга шибана тропическа треска, значи просто си нещастно копеле. Точка по въпроса.