Фотографката пусна ръцете на двамата мъже, пристъпи към масата и се втренчи в чашата. Меркадо също направи крачка напред, наведе се и каза:
— Пълна е.
— Прекрасна е — ахна Вивиан и се обърна към Пърсел. — Франк?
Той не откъсваше поглед от мястото, в което бяха вперени очите на двамата му спътници, ала мълчеше.
— Франк? — загрижено повтори Вивиан. — Не я ли виждаш?
Пърсел не отговори.
— Как така не я виждаш? — учуди се Меркадо.
— Там няма нищо — каза Франк.
Вивиан пак го погледна, после се обърна към мястото между свещите.
— Франк… усещаш ли я?
— Не… не виждам нищо, Вивиан. — Той я погледна, после погледна и Меркадо; разбираше, че двамата имат една и съща халюцинация.
По лицето на Вивиан потекоха сълзи.
— Франк… трябва да я видиш. Как така не можеш?…
Пърсел се приближи към масата и протегна ръка между свещите, ала там нямаше нищо.
— Чашата ли искаш да видиш, или искаш да докажеш правотата си? — попита го Вивиан.
Франк просто стоеше и мълчеше; не знаеше какво да каже или да направи.
— Искам да я видя и да повярвам в нея — промълви накрая.
Меркадо отвори раницата на Вивиан, извади черепа и бързо го разви.
— Какво правиш, Хенри? — попита Пърсел.
— Върнахме отец Армано у дома — отвърна Вивиан.
— Не, приберете го!
Ала Хенри вече беше поставил черепа на масата — в средата, срещу стола и чашата на Христос.
Франк дълбоко си пое дъх, пресегна се към черепа и усети, че нещо капва на ръката му. После пак. Той я погледна. На светлината на свещите на ръката му лъщяха две червени капки.
Пърсел се втренчи в червените капки, които потекоха към китката му. После отново погледна масата — и там стоеше малък бронзов бокал, който досега не беше видял.
— Виждам го — каза той на двамата си спътници, без да откъсва очи от него, за да е сигурен, че е там.
Вдигна ръката си към Вивиан и Меркадо и фотографката се усмихна.
— Нито за миг не съм се съмнявал в теб — също усмихнат му каза Хенри. — Просто трябваше да повярваш в душата си в нещо, което в сърцето си вече знаеш.
Пърсел кимна.
Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.
В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.
Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.
Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.
— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.
Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.
— Няма от какво да се боим.
— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.
— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.
Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.
Част V
Рим, февруари
Всяко скитане накрая свършва в ласки и любов!
56.
Франк Пърсел седна на една пейка и запали цигара. От Джаниколо, хълма на Янус, духаше леден вятър и ватиканските градини почти пустееха в този студен и облачен февруарски следобед.
Скоро трябваше да напусне Рим, но преди това искаше да се види с Вивиан и Хенри.
Меркадо предложи да вечерят в „Етиопия“, ала Пърсел предпочете парка на Ватикана, след като Хенри си тръгнеше от работа. Срещата трябваше да е кратка, приятна и безалкохолна.
Беше 17:30 и Меркадо закъсняваше, както винаги, но Франк видя Вивиан да се приближава по алеята. Тя също го видя, усмихна се, махна му с ръка и ускори ход.
Пърсел се изправи и двамата се поколебаха за миг, после се прегърнаха и размениха почти въздушна целувка.
— Пазя ти място — каза ѝ той.
Тя се усмихна и седна. Франк се настани в другия край на пейката и угаси цигарата.
— Ще дадеш ли една и на мен?
— Не бива да пушиш. — Въпреки това ѝ подаде пакета марлборо и Вивиан си взе цигара. Той се наведе към нея и драсна клечка кибрит. Вятърът разлюля пламъчето.
Тя дръпна и издиша облак дим и пара.
— Студено е.
— Идва пролет.
Известно време помълчаха, после им хрумна, че може никога повече да не останат сами на градинска пейка или където и да е другаде.