Хенри явно приключи с деловата част, защото започна да ги разпитва за екскурзията им в Тоскана и Вивиан задоволи любопитството му. Той заяви, че сигурно са си прекарали чудесно, и прибави:
— Ако още сте тук през пролетта или есента, това е най-прекрасното време в Тоскана. — След което ги посъветва: — Но не ходете там през лятото. Фрашкано е с британци. Италианците ѝ викат Тосканшир.
Меркадо продължи с туристическите си препоръки и на Франк му хрумна, че Хенри може би се чувства самотен. Явно имаше доста познати в Рим, например колегите му в редакцията, както и всеки барман и келнер по Виа Венето. После пък идваше загадъчната жена, която не се казваше Джийн. Пърсел обаче усещаше самотата му — беше я преживял самият той. В рядка проява на съчувствие Франк осъзна, че Меркадо не е изгубил в Етиопия само любовницата си — беше изгубил приятел. Или като се имаше предвид възрастовата разлика, беше изгубил младо протеже. Човек, когото да наставлява. Или да манипулира?
Докато Хенри разказваше нещо за Перуджа, Пърсел насочи вниманието си към Вивиан и му се стори, че и тя, от своя страна, е изгубила романтичните си чувства към Меркадо. Всъщност преживяванията в Етиопия я бяха преобразили, също като самия него. Тогава му изглеждаше малко… незряла, почти като момиче, и в Адис Абеба, и по пътя за фронта, и още повече в балнеокурорта и шатрата на княз Иясу. Ала бързо беше пораснала — травмите на войната имаха такова въздействие върху хората. Той знаеше и че срещата с отец Армано дълбоко ѝ е повлияла, както и неотдавнашните ѝ любовни усложнения. Оценяваше нейното „оттегляне в манастир“ като зряло решение и макар да обичаше жената, която го беше напуснала в Кайро, харесваше и жената, която бе дошла при него в Рим.
Хенри, от друга страна, преживяваше обратното развитие. Само че Пърсел нямаше намерение да подценява старата лисица.
Меркадо се прехвърли на Милано и Вивиан съсредоточено кимаше, въпреки че очите ѝ започваха да губят фокус.
На Франк му хрумна и че Хенри най-вероятно вече чува „на времето крилатата каляска“12 и че за него новото им пътуване до Етиопия във всички случаи е печеливша комбинация. Ако умреше там, нямаше да изгуби много от живота, но ако се завърнеше, със или без Светия Граал, щеше да има какво да разказва до края на дните си. За предпочитане на някоя красива жена, обаче и всякаква щеше да му свърши работа.
За Вивиан и Пърсел обаче въпросът с жизнения път не стоеше така. Особено за Вивиан. Хенри Меркадо се намираше в края на този път, а Пърсел — някъде в средата, докато Вивиан едва започваше живота и кариерата си на фоторепортерка. Тя вече трябваше да е разбрала, че животът не е лек и бляскав, но затова пък е безкрайно вълнуващ и интересен. За нещастие вълнуващите части бяха опасни, а интересните нямаха нищо общо с работата. И често щеше да я съпътства самота.
Франк не знаеше дали Хенри някога е водил този разговор с Вивиан, а и във всеки случай самият той не би го направил. Франк Пърсел нямаше да ѝ изнесе Урока. Тя трябваше да го научи сама. Засега Вивиан смяташе, че между тях има нещо, и наистина имаше, ала бъдещето беше друга работа. В живота му се бяха изредили няколко като нея и имаше голяма вероятност в нейния живот да се изредят още няколко като него, а може би и още един-двама като Хенри Меркадо.
А можеше и Етиопия завинаги да ги свърже — по един или друг начин.
— Франк?
Той погледна Хенри.
— Тук ли си мислено?
— Не.
Меркадо се засмя.
— Научи се да послъгваш. Иначе е обидно.
— Уча се от майстор, Хенри.
— Така си е. Тъкмо обяснявах на Вивиан условията на редакцията. Покриват ви всички разходи, без да ви дават заплата.
— Ясно. Ватиканът е в криза.
Хенри се засмя.
— Вестникът се опитва да се самоиздържа.
— Пускайте реклама на цигари.
— Назначени сте за един месец. — Меркадо ги погледна. — Това време би трябвало да ни стигне… по един или друг начин.
Те не отговориха.
— Трябва да си подпишете договорите.
— Още преди години престанах да подписвам договори в барове — информира го Пърсел.
— Договорите са в редакцията, Франк, не ги нося със себе си — отново се засмя Хенри. — Всичко, което напишете и снимате, става изключителна собственост на „Л’Осерваторе Романо“.
— У кого остава Светият Граал?
— Ще видим.
Келнерът им донесе още по едно и плато хапки. Основното ястие.
— Между другото, писмено уведомих Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано от Берини, остров Сицилия — каза Меркадо. — Пратих копия от писмото до няколко ватикански служби, какъвто е бюрократичният обичай, и до военното министерство, понеже покойният е бил в армията, служила на отечеството в Етиопия.