Кингсли се чудеше докога ще продължава този разговор, воден сякаш през осемнайсети век. Дали да не сложи вода за чай?
Критичният момент обаче бързо приближаваше. Те двамата бяха тъй различни по характер, че би било напълно невъзможно да разговарят повече от половин час. Когато министърът на вътрешните работи говореше, то беше с цел да накара тези, на които говори, да реагират по някакъв предварително определен от него начин. За него нямаше никакво значение КАК става това, важното бе да става. Той не подбираше средствата си, от всичко извличаше полза: ласкателства, практически доводи на здравия разум, обществената принуда, подхранване на нечии амбиции, дори най-обикновени заплахи. Всъщност и той като повечето бюрократи бе открил, че доводи, съдържащи някакъв дълбоко емоционален призив, но прикрити зад привидно ненарушима логика, обикновено имат успешно въздействие. Но от същинска логика той нищо не разбираше. От друга страна пък, за Кингсли същинската логика бе всичко или почти всичко.
И в този момент министърът на вътрешните работи сгреши.
— Драги ми професор Кингсли, страхувам се, че вие ни подценявате. Би трябвало да бъдете убеден, че когато изготвим плановете си, ние ще бъдем готови да посрещнем най-лошото, което може да ни сполети.
Кингсли скочи.
— В такъв случай боя се, че ще бъдете готови да посрещнете една ситуация, при която всеки мъж, жена и дете ще срещнат смъртта си; при която нито едно животно и нито едно растение няма да останат живи. Мога ли да ви запитам, какво би представлявала заеманата от вас позиция при това положение?
Министърът на вътрешните работи не беше човек, който би се заел да отстоява загубена кауза. Когато в спора той стигнеше до някой неуспешен „импас“, просто сменяше темата и повече не се връщаше към нея. Той прецени, че е назрял моментът, за да промени тона си, и тогава направи втора, още по-голяма грешка.
— Професор Кингсли, досега се опитвах съвсем добронамерено да ви накарам да ме разберете, но вие правите мисията ми невъзможна за изпълнение. Така че се налага да бъда откровен с вас. Едва ли има нужда да ви уверявам, че ако вие разпространите нещо от тази история публично, то за вас това ще има наистина много сериозни последствия.
Кингсли простена.
— Драги мой — рече той, — това наистина е ужасно. Сериозни последствия, а! Струва ми се, че сериозни последствия ще има по-скоро в деня, когато Слънцето изчезне. Какви са правителствените ви планове за предотвратяването на това?
Министърът на вътрешните работи едва се сдържаше.
— Вие явно поддържате мнението, че Слънцето при всички случаи ще изчезне, както се изразихте преди малко. Позволете ми съвсем откровено да ви съобщя, че правителството направи някои допитвания и въобще не сме удовлетворени от прецизността на вашия доклад.
Кингсли щеше да падне от изненада.
— Какво!
Министърът продължи атаката си.
— Може би на вас тази идея не ви е идвала наум, професор Кингсли. Да предположим, повтарям, нека да предположим, че в цялата работа няма нищо сериозно, че се окаже просто много шум за нищо, че това е просто химера. Можете ли да си представите, професор Кингсли, в какво положение ще се окажете, ако се разбере, че вие сте виновен обществото да изпадне в паника напразно? Давам ви тържествено обещание, че всичко това ще доведе до един-единствен, и то много сериозен завършек.
Кингсли си бе възвърнал част от силите. Той усещаше, че в най-скоро време ще избухне.
— Нямам думи да изразя колко съм ви задължен за вашата загриженост за мен. Не по-малко съм изненадан от явната далновидност, проявена от правителството при прочитането на нашия доклад. Дори, честно да си призная, съм потресен. Много жалко, че не проявявате същата далновидност в област, в която бихте могли да се похвалите с не чак дотам дилетантски познания.
Министърът на вътрешните работи не виждаше смисъл да продължава да се церемони. Той стана от стола, взе си шапката и бастуна и каза:
— Всяко разкриване от ваша страна, професор Кингсли, ще бъде сметнато от правителството за сериозно престъпление спрямо закона за опазване на държавната тайна. През последните няколко години имахме достатъчно случаи, в които учени се бяха сметнали за по-високостоящи от закона и обществените интереси. Ще разберете и вие какво се случи с тях. А сега ще ви кажа довиждане.
За пръв път гласът на Кингсли прозвуча остро и заповеднически:
— А мога да ви съобщя, господин министре, че всеки опит на правителството да се намеси в личните ми дела би бил сигурен начин да провалите напълно шансовете си за запазване на каквато и да било тайна. До момента, до който обществеността не знае нищо по въпроса, вие сте в ръцете ми.