Когато министърът на вътрешните работи си отиде, Кингсли се ухили на отражението си в огледалото.
— Струва ми се, че си изиграх ролята доста добре, но все пак щеше да е по-хубаво, ако не се беше случило в собствения ми дом.
Събитията се развиваха бързо. Още същата вечер в Кембридж пристигна група от V-и отдел на военното разузнаване. Докато Кингсли вечеряше в университетската трапезария, те нахълтаха в квартирата му. Намериха и преписаха дълъг списък с имена и адреси. От пощата получиха списък на пуснатите от Кингсли писма след завръщането му от Съединените щати. Това не беше трудно, защото всички те бяха препоръчани. Оказа се, че само едно от тях би могло да е още на път, писмото до доктор X. С. Лестър от университета в Сидней. От Лондон веднага бяха разпратени бързи телеграми. В резултат на това след няколко часа писмото бе задържано в Даруич, Австралия. Съдържанието му бе съобщено в Лондон с шифрована телеграма.
Точно в десет часа на следващата сутрин на Даунинг стрийт 10 бе свикано събрание. В него участвуваха министърът на вътрешните работи, сър Харолд Стандарт, ръководител на отдел V-и от контраразузнаването, Франсис Паркинсън и министър-председателят.
— Е, господа — подхвана министър-председателят, — всички вие имахте възможност да се запознаете с фактите от делото и, мисля, няма две мнения по въпроса, че нещо трябва да се предприеме по отношение на този Кингсли. Съдържанието на спряното писмо не ни дава никаква друга възможност, освен да действуваме както подобава в такива случаи.
Останалите безмълвно кимнаха.
— Въпросът, който трябва да решим — продължи министър-председателят, — е за конкретната форма на тези мерки.
Министърът на вътрешните работи бе непоколебим в решението си. Той настояваше за незабавното арестуване на Кингсли.
— Мисля, че не бива да приемаме прекалено сериозно заплахите на Кингсли за публично разгласяване на фактите. Все някак ще успеем да потулим случая. И дори да ни причини някои неприятности, те ще са далеч по-малки и по-малобройни, отколкото ако се опитаме да постигнем някакво компромисно споразумение.
— Съгласен съм, че ще успеем да потулим случая — каза Паркинсън. — Но не съм сигурен, че ще избегнем неприятностите. Мога ли да говоря открито, сър?
— Защо не? — отговори му с въпрос министър-председателят.
— Добре тогава, на миналото ни съвещание аз не бях много сигурен в отношението си към доклада на Кингсли. Казах ви, че повечето учени го смятат за много умен, но неустойчив политически, точно тези бяха думите ми. Но онова, което не споделих с вас тогава, е, че в никоя професия хората не са тъй завистливи, както са учените, а завистта им никога не би допуснала да твърдят, че някой си е едновременно гениален и здравомислещ. Честно казано, сър, не допускам докладът на Кралския астроном да съдържа някакви съществени грешки по отношение на най-главното.
— Какво искате да кажете?
— Сър, прочетох доклада много внимателно и мисля, че добих представа за характера и възможностите на хората, чиито подписи стоят отдолу. И никак не ми се вярва, че човек със способностите на Кингсли би се затруднил да разгласи фактите публично, ако поиска. Но ако оплетем около него мрежа много бавно, в продължение на няколко седмици, тъй бавно, че нищо да не усети, тогава бихме имали шансове да успеем. Той положително се досеща, че ние ще се опитаме да му попречим. Бих искал да задам на сър Харолд един въпрос. Нима Кингсли няма да успее да предаде информация, дори ако го арестуваме веднага?
— Боя се, че в думите на мистър Паркинсън има известна доза истина — отвърна сър Харолд. — Бихме могли да спрем изтичането на информация по достъпните за нас пътища, вестниците, радиото, и то само нашето радио. Но ще можем ли да попречим на радио Люксембург например или на някой от десетките други пътища. Безсъмнено да, ако имахме време; но не и в толкова кратък срок, какъвто, боя се, е този случай. И още нещо — продължи той, — нашата вест е от такъв характер, че и без радиото и вестниците ще лумне като огън, ако стане известна, макар и на едно място навън. В това отношение тя ми напомня много на някоя от онези верижни реакции, за които толкова често чуваме напоследък. И ще бъде извънредно трудно да се предпазим от случайните, най-обикновени изтичания на информация, защото те могат да се случат почти навсякъде. Нищо чудно Кингсли да е оставил поне на хиляда места съобщение с нареждането да му се даде гласност на определена дата, при условие, че до този момент той не даде нареждане за обратното. Чудесно знаете как се организират тези неща. А би могъл да е подготвил и нещо не чак толкова обикновено.