— Което изглежда е в противоречие с онова, което мисли Паркинсън — обади се министър-председателят. — Хайде, Франсис, виждам, че криеш някаква идея. Нека я чуем.
Паркинсън разказа своя план, който според него беше подходящ. След кратки разисквания всички се съгласиха, че си струва да се опита, тъй като, ако планът успееше, той щеше да даде бързи резултати. В противен случай оставаше предложението на министъра на вътрешните работи. С това съвещанието приключи. Последва бърз телефонен разговор с Кембридж. Дали професор Кингсли би имал нещо против да се срещне със секретаря на министър-председателя мистър Франсис Паркинсън в три часа следобед? Отговориха, че професор Кингсли няма нищо против. Така Паркинсън замина за Кембридж. Той обичаше точността и в момента, в който го въвеждаха в жилището на Кингсли в Тринити колидж, часовникът удари три часа.
— Хм — промърмори Кингсли, докато си стискаха ръцете, — твърде късно за обяд и прекалено рано за следобеден чай.
— Положително не възнамерявате да ме изгоните толкова бързо, професор Кингсли? — усмихна се за разлика от учения Паркинсън.
Кингсли беше чувствително по-млад, отколкото Паркинсън очакваше — около тридесет и седем или тридесет и осем годишен. Беше си го представял като висок, слабоват мъж. И не беше се излъгал, но онова, което най-малко бе очаквал, беше забележителната комбинация на гъста тъмна коса с удивително сини очи, съчетание, което поразяваше дори при жените. Едно беше сигурно — човек като Кингсли трудно се забравя.
Паркинсън притегли един стол близо до огъня, настани се удобно и каза:
— Разказаха ми целия ви вчерашен разговор с министъра на вътрешните работи и си позволявам да заявя, че никак не съм съгласен и с двама ви.
— Не виждам по какъв друг начин можеше да завърши един такъв разговор — гласеше отговорът на Кингсли.
— Вероятно, но продължавам да не съм съгласен. Изобщо не мога да приема спорове, при които и двете страни не са готови на компромис.
— Не е трудно човек да се досети каква е професията ви, мистър Паркинсън.
— Сигурно е така. Но честно казано, удивен съм, че мъж с вашето положение е заел такава непримирима позиция.
— Ще се радвам да науча какъв компромис ми се предлага.
— Точно затова съм тук. Нека изложа първо моето предложение. Между другото, преди малко споменахте нещо за чай. Дали да не сложим чайника на огъня? Това ми напомня времето, когато аз самият бях в Оксфорд и за щастливите дни тогава. Вие, университетските люде, дори не си давате сметка колко сте щастливи.
— Сигурно имате предвид финансовата помощ, която правителството дава на университетите? — измърмори недоволно Кингсли, докато сядаше отново на стола си.
— Далеч съм от мисълта да бъда неделикатен, макар в интерес на истината министърът на вътрешните работи да спомена и за това тази сутрин.
— Готов съм да се обзаложа, че го е сторил. Но все още очаквам да чуя какъв е компромисът, който можете да ми предложите. Уверен ли сте, че във вашия речник „компромис“ и „капитулация“ не са равнозначни?
— По никакъв начин. Позволете ми първо да ви представя идеята си и да ви обясня какво имам предвид под „компромис“.
— Вие или министърът на вътрешните работи?
— Министър-председателят.
— Разбирам.
В следващите няколко минути Кингсли бе зает с приготвянето и сервирането на чая. Щом зае отново мястото си, Паркинсън започна:
— И така, първо, искам да се извиня за всички упреци, които министърът на вътрешните работи може да е отправил към вашия доклад. Второ, напълно съм съгласен, че първата ни стъпка трябва да бъде събиране на научни доказателства. Съгласен съм също и че се налага час по-скоро да се пристъпи към работа, като всички специалисти, които са в състояние да допринесат с познанията си за по-бързото намиране на решение, трябва да бъдат осведомени. Онова, с което не мога да се съглася, е, че на този етап странични хора трябва да узнаят за нашия проблем.
— Мистър Паркинсън, възхищавам се от искреността ви, но не и от логиката ви. Бих искал да чуя името на поне един човек, който е научил от мен за грозящата ни заплаха от Черния облак. А колко са онези, които са научили за него от вас и министър-председателя? Никак не бях съгласен с Кралския астроном да ви информира, защото знаех, че не можете да пазите тайна както трябва. А сега вече искрено съжалявам, че тогава не бях по-настоятелен.
Паркинсън беше поразен.
— Но положително нямате намерение да отричате, че сте написали на доктор Лестър от университета в Сидней писмо, в което споделяте твърде много неща.