— Какъвто и да е смисълът на всичко това, какво общо има с нас? — попита Ан Холси.
— За мен не е проблем да се престоря, че присъствието ви тук е една случайност — рече Кингсли, — но не мисля, че е така. Струва ми се, вие сте част от общия план. Тук вече е и художникът Джордж Фишър, който е получил поръчка от правителството да рисува Нортънстоу. Тук са Джон Макнийл — млад лекар, и Бил Прайс — историк, който работи в библиотеката. Мисля, че е по-добре да повикам и тях, и да се опитам доколкото мога да обясня на всички ви в какво се състои работата.
Когато Фишър, Макнийл и Прайс допълниха компанията, Кингсли даде на събралите се пред него едно твърде общо, но достатъчно подробно обяснение за откриването на Черния облак и за събитията, които бяха довели до създаването на научен център в Нортънстоу.
— Това обяснява присъствието на охрана и т.н. Но все още не проумявам какво търсим ние тук. Ти спомена, че не е случайно. Защо ние, а не някой друг? — попита Ан Холси.
— Вероятно вината е моя — отвърна Кингсли. — Мисля, че нещата са се стекли така: агентите на правителството са намерили моя бележник с адреси. В него бяха и имената на учените, с които се консултирах по повод на Черния облак. Предполагам, че когато са разбрали връзките ми с някои хора, онези от правителството са решили да не рискуват излишно. Просто са „навързали на въжето“ всички, чиито имена са били записани в моя бележник. За което моля да ме извините.
— Дяволски небрежно от твоя страна, Крис — възкликна Фишър.
— Знаеш ли, честно казано, имах страшно много грижи през последните шест седмици. А в края на краищата вашето положение в известен смисъл съвсем не е чак толкова лошо. Вие до един заявихте, че мястото е чудесно. А когато настъпи критичният момент, тук шансовете ви за оцеляване са далеч по-големи откъдето и да било другаде. И ако оцеляването въобще се окаже възможно, ние тук ще оцелеем. Така че в крайна сметка вие имате късмет.
— Тази история с бележника ви с адреси не се отнася ни най-малко до мен. Ако не се лъжа, ние с вас никога не сме се срещали преди.
— Случайност, Макнийл. А защо сте тук, ако смея да попитам?
— Търсех подходящо място за санаториум и ми препоръчаха Нортънстоу. В Министерството на здравеопазването ми предложиха да дойда и да разгледам всичко на място. Но защо точно аз, така и не разбрах.
— Вероятно за да имаме лекар край нас. Кингсли се изправи и отиде до прозореца. По поляните вън се гонеха сенките на облаци.
Един ден към средата на април Кингсли се върна в стаята си след кратка разходка из имението Нортънстоу и щом отвори вратата, го лъхна миризма на анасон.
— Какво по…! — възкликна той. — Я виж, Джеф Марлоу. Но това е чудесно! Загубил бях всякаква надежда, че ще те видя някога тук. Как успя?
— С измама и предателство — отвърна Марлоу между две огромни хапки препечен хляб. — Добре сте се подредили тук. Искаш ли малко чай?
— Благодаря, много мило от твоя страна.
— Няма защо. След като ти замина, нас ни преместиха в Паломар, където успях да поработя още малко. Сетне изпратиха всички ни в пустинята с изключение на Емерсън, който, предполагам, е тук.
— Да, при нас са Емерсън, Барнет и Уайчарт. Сериозно се опасявах, че ще ви изпратят в пустинята. Затова и така бързо се ометох, щом разбрах, че Херик възнамерява да пътува за Вашингтон. Дърпаха ли му ушите, задето ме е оставил да напусна страната?
— Предполагам, но не беше многословен.
— По една случайност се оказах прав в предположението си, че Кралският астроном ще бъде изпратен на ваша страна, нали?
— Да, сър! Кралският астроном е главен представител на британската страна в системата на проекта на Съединените щати.
— Браво на него. Предполагам, напълно му е допаднало. Но все още не си ми казал как успя да се измъкнеш от пустинята и защо реши да напуснеш.
— Лесно ще ме разбереш. Защото не ми харесва начина, по който бяха организирали смъртта ни.
Марлоу взе шепа бучки захар от захарницата. Сложи едната от тях на масата.
— Това е човекът, който върши работата.
— Как го наричате тук?