Човекът живееше относително поносимо само в Северозападна Европа и в Далечния Север, но дори и там не можеше да предприеме нищо. Отнета му беше инициативата. Венецът на природата бе поставен на колене от самата нея. От същата онази природа, за която той в продължение на петдесетина години гордо твърдеше, че е овладяна от него.
Условията не се подобряваха, но и не се влошаваха. С оскъдна или без никаква храна много от онези, които бяха успели да оцелеят след страшната жега, сега разполагаха с изобилие от вода. Смъртността, достигнала огромни размери, сега бе спряла да се увеличава.
Близо седмица преди пелената от облаци да обгърне плътно Земята, в Нортънстоу бе направено откритие от огромен астрономичен интерес. При твърде драматични обстоятелства бе потвърдено предположението, че на Луната съществуват пясъчни бури.
Повишаването на температурите през юли превърна обикновено прохладния британски климат в тропически, но нищо повече. Скоро тревата прегоря, цветята изсъхнаха. В сравнение с другите райони на Земята можеше да се счита, че Англия е слабо засегната, макар дневната температура да се повиши до 38°, а нощем спадаше само с няколко градуса. Крайморските курорти бяха претъпкани с посетители и всяко свободно кътче от морския бряг бе заето от каравани, теглени от коли.
Укритието в Нортънстоу бе вече завършено и съоръжено с мощна климатична инсталация и все повече и повече жителите на имението предпочитаха да прекарат нощта в прохладата, която тя създаваше. Иначе животът не се бе променил много и само разходките вместо през деня, под палещите лъчи на слънцето, ставаха нощем.
През една ярка лунна нощ Марлоу, Емерсън и Кнут Йенсен се разхождаха в парка, когато неочаквано им се стори, че светлината някак се промени.
— Знаеш ли, Джеф, това е дяволски странно. На всичкото отгоре не виждам нито едно облаче.
— Вероятно някъде много високо в атмосферата плуват ледени частици.
— В тази жега? Абсурд!
— Може и да си прав.
— А и цветът на светлината стана особено жълт, което не може да се дължи на ледени кристали — добави Йенсен.
— Е, не ни остава нищо друго, освен да се подчиним на правилото „когато се съмняваш — погледни“. Хайде да отидем при телескопа.
Щом пристигнаха в купола, приютил шестинчовия Шмит, Марлоу насочи телескопа към Луната.
— Боже милостиви! — възкликна той. — Там всичко ври!
Емерсън и Йенсен застанаха един след друг пред окуляра. След малко Марлоу се обади:
— По-добре идете да повикате останалите. Такова нещо се вижда веднъж в живота. Ще направя снимките при самия телескоп.
Ан Холси се присъедини към забързаните по коридора учени, които Емерсън и Йенсен бяха повикали спешно. Когато нейният ред да застане пред окуляра дойде, Ан все още нямаше представа какво ще види. Наистина тя вече бе наблюдавала сивата, набраздена и безжинена повърхност на Луната, но не познаваше топографията и подробно. Нищо не разбираше от развълнуваните реплики, които астрономите край нея си подхвърляха. Тази вечер тя дойде при телескопа, тласната по скоро от чувство на дълг. Когато нагласи фокуса, пред очите й неочаквано се разкри фантастична гледка. Луната бе лимоненожълта. Обичайните остри ръбове на повърхността и бяха забулени от гигантски облак които, изглежда, се простираше далеч зад овалните очертания на планетата. В облака непрестанно се вливаха нови и нови струи, извиращи от по-тъмните петна. От време на време те сякаш бликаха с нова сила оттам, къдреха се и се виеха по удивителен начин.
— Хайде, Ан, не се задържай прекалено дълго. Бихме искали да изследваме явлението, преди да е настъпило утрото — обади се някой зад гърба на момичето.
Ан неохотно отстъпи мястото си.
— Какво значи това, Крис? — попита тя Кингсли, докато крачеха към укритието.
— Спомняш ли си какво говорихме в деня, когато за първи път стана ясно, че Облакът приближавайки се към Слънцето, забавя движението си, вместо да го ускорява.
— Помня само, че всички бяха много разтревожени.
— Е, добре, Облакът намаляваше скоростта си, изхвърляйки дребни газови капсули с много голяма скорост. Не ни е известно нито как става това, нито защо, но изчисленията на Марлборо и Лестър достатъчно красноречиво го потвърдиха.
— Да не искаш да кажеш, че една от тези капсули е попаднала на Луната?
— Точно така. Тъмните петна по лунната повърхност са гигантски вихрушки прах, високи близо три мили. В резултат на голямата скорост на газовата капсула от Луната са се вдигнали стълбове от прах с височина стотици мили.
— Има ли вероятност някоя от тези капсули да попадне върху Земята?