Само един дребен метеор се търкулна по небосклона. Предадох се, затворих очи и се заслушах в ударите на сърцето си. Коравия иде. Коравия иде, тупкаше то. Отбиваше предупреждението си равномерно, в ритъм с марша на напредващите легиони.
Гарвана се настани до мен и подхвърли:
— Спокойна вечер…
— Затишие пред буря! — отвърнах. — Какво се мъти при висшестоящите и могъщите?
— Спорят ожесточено. Капитана, Ловеца и онзи новият, ги оставят да дрънкат. Според нашите така ще си излеят чувствата и ще са готови да слушат. Кой води?
— Гоблин.
— Едноокия не раздава ли отдолу на тестето?
— Така и не го хванахме.
— Чух всичко! — изръмжа чернокожият дребосък. — Някой ден, Гарван…
— Знам. Да имаш да вземаш — аз съм жабешкият принц. Знахар, ходил ли си на хълма, след като се смрачи?
— Не, защо?
— Забелязах необичайно явление на изток. Според мен е комета.
Сърцето ми прескочи един удар. Пресметнах бързо.
— Вероятно си прав. Време е да се връща!
Изправих се. Гарвана стана след мен. Изкачихме склона на хълма.
Всяко голямо събитие в сагата за Господарката и съпруга й е било предизвестено от комета. Безброй пророци на Бунта предсказват, че тя ще падне, когато същата опашата звезда отново профучи в небето. Но най-опасното им пророчество касае детето, което ще бъде преродената Бялата роза. Кръгът хвърля много енергия в опити да открие това хлапе.
Гарвана ме заведе на една височина, откъдето се виждаше увисналата ниско на изток звезда. Различаваше се съвсем ясно — смътно очертан сребърен връх на стрела яздеше небето. Взирах се дълго в нея, преди да отбележа:
— Май е насочена към Чар.
— И на мен така ми се стори… — той млъкна за миг. — Не ме бива по пророчествата, Знахар. Звучат ми като суеверия. Но това ме притеснява.
— Слушал си тези пророчества през целия си живот. Ще се изненадам, ако не са ти повлияли.
Той изсумтя, но обяснението ми не го удовлетвори. Смени темата:
— Обесеният донесе новини от изток. Шепота е превзела Ръждоград.
— Добри новини, добри новини — подхвърлих саркастично.
— Тя е превзела Ръждата и е обкръжила армията на Дрънкулката. До другото лято целият изток може да е в ръцете ни.
Погледнахме към каньона. Някои от предните отряди на Коравия бяха стигнали подножието на стръмнините. Приносителя на бури бе прекратила8 досегашните си атаки, за да се подготви за опита на Коравия да премине оттам.
— Значи всичко се свежда до нас — прошепнах. — Трябва да ги спрем тук, иначе няма да има голяма полза от победите на Шепота.
— Може би. Но не отписвай Господарката дори да паднем. Бунтът още не се е изправил срещу нея. И те го знаят до един. Всеки километър, с който се приближават към Кулата, ще ги изпълва с все по-неистов страх. Самият ужас ще ги срази, ако не открият детето от пророчеството.
— Може би…
Съзерцавахме кометата. Беше все още много, много далеч. Едва се различаваше. Щеше да лети в небето дълго време. Големи битки щяха да се разразят, преди да изчезне.
— Не трябваше да ми я показваш — смръщих се. — Сега ще сънувам проклетото чудо.
Гарвана ме дари с една от редките си усмивки.
— Сънувай нашата победа — предложи ми.
Помечтах на глас:
— Държим високата позиция. Коравия трябва да качи хората си на височина четиристотин метра по страничния път. Ще са лесна плячка, докато се придвижват.
— Хабиш си думите, Знахар! Смятам да си лягам. Късмет утре!
— На теб също! — отвърнах.
Той щеше да бъде в самия вихър на сражението. Капитана го беше избрал за командир на батальон от ветерани от редовната армия, които трябваше да удържат единия фланг, като обсипват пътя със стрели.
Сънувах, но сънищата ми бяха неочаквани. Пулсиращо златисто съзнание се появи и увисна над мен, блестящо като воалите на далечните звезди. Не бях сигурен дали спя или съм буден, но и в двата случая не бях доволен от себе си. Все пак ще го наричам сън, понеже така ми е по-удобно. Не ми харесва мисълта, че Господарката проявява толкова силен интерес към мен.
Вината си беше само моя. Всичките онези есета, написани за нея, бяха посели семето в наторения под на конюшнята на въображението ми. Вероятно оттам идваше и сънят. Господарката лично да прати своя дух да успокои един глупав, уморен от войната, ужасен до мозъка на костите си войник? В името на небесата, за какъв дявол?
Сиянието дойде и повися над мен, като изпращаше успокоение, подчертано от мелодично веселие. Не бой се, верни мой. Стълбата на плача не е ключалката на Империята. Може да бъде счупена без вреда. Каквото и да стане, верните ми ще останат в безопасност, Стълбата е само крайпътен камък по пътя на Бунта към разрухата.
Имаше и още, всичко от озадачаващо личен характер. И най-разюзданите ми фантазии ми бяха върнати обратно. Накрая, само за миг, от златното сияние надникна и лице. Беше най-прекрасното женско лице, което някога съм виждал, макар вече да не си го спомням.
На следващата сутрин, докато пробуждах лазарета си, разказах на Едноокия за съня. Той ме погледна и сви рамене.
— Твърде много отпускаш въображението си, Знахар!
Беше твърде зает, нетърпелив да приключи с медицинските си задължения и да се разкара. Мразеше тази работа.
След като приключих с моите задачи, аз се помотах из главния лагер. Усещах главата си замаяна. Бях кисел. Студеният, сух планински въздух не беше живителен, какъвто трябва да бъде.
Установих, че настроението на другите по нищо не отстъпва на моето. Под нас армията на Коравия напредваше неумолимо.
Част от победата се корени в дълбоко залегналото убеждение, че — независимо колко безнадеждно изглежда положението — пътят към победата ще се отвори. Братството подхранваше това убеждение дори след разгрома в Мъжеград. Винаги намирахме начин да разкървавим носа на Бунта, дори когато армиите на Господарката отстъпваха. Сега обаче… Убедеността ни беше започнала да се разколебава.
Защитника, Розоград, Мъжеград и дузина по-дребни загуби. Част от загубата е обратната форма на победата. Преследваше ни тайният страх, че въпреки очевидните предимства на терена и подкрепата на Покорените, нещата ще тръгнат наопаки.
Може би двамата сами го бяха намислили. Вероятно Капитана стоеше зад това — или дори Ловеца на души. Възможен е и естественият ход на събитията, както едно време ставаха тези неща…
Едноокия се спусна след мен надолу по хълма — беше кисел, страшно навъсен, мърмореше си под нос и направо търсеше на кого да си го изкара. Пътят му се пресече с този на вечния му опонент.
Мързеливецът Гоблин тъкмо се бе измъкнал от завивките си. Беше напълнил купа с вода и се миеше. Такъв си е — хем дребен грозник, хем придирчиво конте. Едноокия го забеляза и видя идеалната възможност да излее върху някого лошото си настроение. Измърмори няколко неразбираеми слова и се завъртя със странни ситни стъпки, които ми заприличаха на комбинация от балет и примитивен военен танц.
Водата в купата се промени.
Подуших я и от двайсет крачки. Беше станала зловредно кафява. По повърхността й плуваха отвратителни зелени петна. Дори изглеждаше противно.
Гоблин се изправи с величествено достолепие и се обърна. Няколко секунди гледаше злобно ухиления Едноок право в окото. После се поклони. Когато вдигна глава, лицето му бе разкривено в широка жабешка усмивка. После отвори уста и нададе най-ужасяващия, земетръсен рев, който някога съм чувал.
8
От тук до края на романа авторът започва да говори за този Покорен в женски род. — Б.пр.