Но на полето между високата тръст и блатски треви Кебар често срещаше млади щъркове, които съчувствено слушаха скръбния му разказ и го съветваха с добродушна наивност да се покае и да иска прошка от своите родители.
Ободрен от ласкави думи, Кебар дебнеше сгодно време, за да приближи горделивите си братя, но това не бе никак лесно — питайте блатските косове, които знаят всичко, и те ще ви кажат същото, — защото Бану не искаше дори да чува за Кебара, нейния позор на старини. А когато смогна да им разкаже живота си, черният щърк с горест видя, че няма кой да го разбере и сподели мъката му.
Той поживя тъй, чужденец между своите, цяло лято и не напусна нито веднъж блатото, забравил двора на Мартин Чука, дето никога вече не мислеше да се връща. Изкусно ловеше той заедно със злобните чапли водни змии, пиявици и жаби, като ги убиваше без пощада, и често делеше лова си с другите блатски птици. Също тъй изкусно летеше Кебар във въздуха и се вдигаше толкова нависоко и толкова бързо, щото можеше да съперничи с най-калените и силни щъркове. Свободният живот на блатото му възвърна всичкия загубен блясък на крилата и Кебар отново изглеждаше горд и хубав.
Не бе се изминало лятото, още в края на юли, щърковете се сбраха отвсякъде на Бяло поле, готови за далечен път — както от незапомнени времена е било и ще бъде… Сеавей стоеше на високия зеленясъл камък и когато с разперени крила, с проточена нагоре шия затракваше гръмко, щърковете из цялото поле млъкваха и не се чуеше глъч. Но този път и старият, от всички зачитан Сеавей, не можеше да умири щърковете. Те спореха, гълчаха непрекъснато и техните крясъци се чуваха толкоз далеч, щото всички птици в околността, като почнете от тромата чапла, че до мъничката колибри, бяха излезли да слушат от блатото и храстите. Щърковете обсъждаха изново участта на болните и хилавите. Между тях покорно чакаше своя ред и страхливият Кебар…
Върху камъка до самси Сеавея се изправи старият Косру, прославен със своята ученост между всички бели щъркове: някога на младини той чел на пирамидите прашните пергаменти, в които се разказвала славата и мъдростта на древните фараони… Не един щърк е кацал за отпочивка на високите пирамиди, но колцина са чели какво се пише в старите, забравени книги? Ето защо никой не бива да се чуди, че в този слънчев юлски ден всеки щърк искаше да чуе какво ще каже мъдрият Косру.
А това, което говореше Косру, наистина бе удивително, пълно с мъдрина и величие. Той разгледа целия живот на Кебара, бягството му и позорното му опитомяване в двора на Мартин Чука, всичките негови премеждия и късното му разкаяние. И със студени думи на безсърдечие той проклинаше своята рожба, задето е опозорила името му с глупавия си страх от смъртта.
— Няма щърк — говореше Косру и гласът му се чуваше отвъд занемялото поле, — достоен да се нарича тъй, ако той се бои да умре. Ето, аз не виждам нито един измежду вас, който да не презира смъртта. Нали очите ми и паметта ми не ме лъжат, о горди братя?
Като поръсени с кръв копия се устремиха хиляди клюнове към небето и затракаха тържествената, победна песен, в която се слави безстрашието на щърковете. И още по-гръмко подзе Косру своята реч за свещеното право на щъркелите да убиват ония измежду тях, които от болести или рани са обречени да окапят като гнили плодове от раздрусано дърво в далечния път на ятото. Това, което другите птици със своя глупав ум наричат жестокост, Косру славеше като най-голяма благодетел на щърковете. Нима е жестоко да се убиват змиите и рибите във водата, да се душат припечените на слънце смокове? И Косру искаше смърт за онези, които не са достойни за живот. А Кебар — Кебар заслужава двойна смърт, защото неговият грях е по-голям от греха на болните и хилавите…
Така говореше Косру, бащата на Кебара, и всички шумно одобряваха мъдрата му реч. Но не бяха успели щърковете да се преместят на другия си крак, чу се гласът на Бану и отново белите птици притаиха дъх. Майката на Кебара се изкачи върху зеленясалия камък, отдето слезе Косру, и без да хвърли поглед към рожбата си, каза: