Занизаха се дни след дни, един от други по-радостни и по-хубави. Малките растяха и крепнеха. Бану от сутрин до вечер ги учеше на всичко, което трябва да знае един млад щърк, та да бъде достоен за славата на своя род. Пръв измежду малките черният щърк почна да срича своето странно име Кебар и скоро врабците, които никога не бяха виждали черен щърк, заповтаряха из цялото поле:
— Кебар! Черният Кебар!
Но никой не слушаше какво пеят врабците, защото те навсякъде се славят за бъбриви и глупави птички. Младите скоро изучиха езика на бекасите и чаплите, които най-много им пречат на лова в блатата, та дори и на бухалите и кукумявките, макар всеки щърк да ги мрази повече от смъртта.
С каква жажда гледаха малките щъркове слънчевото засмяно небе, което се разстилаше високо над тях, и с какъв неизказан трепет разперяха крила, готови да литнат там, към тайнственото примамливо блато, отдето ден след ден сърцатият Косру донасяше вкусен лов. Като висока гъста трева се зеленееха пред възхитените очи на малките блатските камъши, а птиците, що прехвърчаха над тях в слънчевия въздух, приличаха на пеперуди. Оттатък блатото и широките поляни се синееха планини, по чиито върхове острото око можеше да различи снежни преспи.
Бану разказваше на рожбите си, че зад тия планини се простира неогледното синьо море, а още по-далеч от него почва блажената страна на вечната пролет и на вечната младост. Бану разказваше възторжено, а малките щъркове жадно поглъщаха нейните думи и никакво съмнение не размътваше детската вяра на техните чисти души. Те искаха да слушат от Бану все по-нови и по-вълшебни приказки и в болезнен копнеж за тайнствените чарове на земята техните крехки още крила се размахваха във въздуха, а очите им горяха от неутолена жажда… Бану без мъка редеше своите омайни приказки, в които малките дочуваха загадъчния плисък на пенливите вълни, виждаха морето, що се синееше някъде дълбоко-дълбоко като същинско небе с разтичани по него черни облаци.
Неусетно изминаваше летният ден, слънцето потапяше огнения си диск накрай небо, пурпурните облаци побеляваха и скоро земята плуваше във вечерната дрезгавина. Тук и там като нощни кандилца пламваха звездите и тогава малките протягаха шии над гнездото, заозъртваха се към полето като малки деца, които надничат от чардака на висока къща, и още по-нетърпеливо искаха да чуят нова приказка за далечните слънчеви страни, дето отива да умре всеки истински щърк. Бану не губеше време и полека почваше:
— Имало някога…
Бану знаеше толкова приказки, колкото звезди светеха на небето. Тя разказваше за глупавите щъркове, които тръгнали сами да прехвъркват морето, но изгубили пътя една нощ в буря и се издавили. Разказваше им за страшните крокодили, що се припичат на слънцето по нилския бряг и отегчават щърковете с въпроса за чуждите страни, ако и да забравят тутакси, каквото чуят. Разказваше Бану с увлечение също за египетските развалени храмове, дето се крият бухалите и змиите, а понякога старите и болни щъркове, що не могат да прехвръкнат моретата. Но най-много обичаха да слушат малките за ибиса, свещената птица на слънчевата страна, и за лотоса, който денем разтварял цветните си прозрачни бели чашки, за да пие до изнемога слънчевите лъчи, а нощем бързал да ги скрие под водата и така да избегне злите духове на пустинята, от чието допиране цветът на лотоса увяхвал и бързо съхнел.
В началото на третото новолуние малките щъркове знаеха вече да хвърчат. Те се вдигаха високо над дъба, толкова високо, че едва виждаха гнездото, и радостно се къпеха в топлите слънчеви лъчи. Нищо вече не ги плашеше. Те се грижеха сами за себе си, летяха дето искаха и колкото искаха. Какво повече трябва на един щърк?
Огорчен остана само Кебар. Бану не го пускаше далеч от гнездото от страх да го не види Сеавей или друг чужд щърк. Суеверна, каквато бе, тя не преставаше да мисли, че нейната черна рожба ще й донесе някаква беда. И затуй, когато двамата млади щърка всеки ден отиваха на блатото да се учат на лов, Кебар оставаше самичък да пази гнездото и да гледа само отдалеч на примамливото тучно поле, като се предаваше на невесели мисли за своята зла участ. Измъчваше го горчивото чувство, че с него постъпват жестоко. Той не се намираше по-лош от другите, не вярваше, че е истина, каквото говорят за него, и може би имаше право: перушината на гърдите му и по шията му се белееше, както у неговите братчета — чернееха се само крилата и опашката му, но кой е крив? И биваше ли за туй само да го лишат от толкова радости?