Всичко това, то се знае, не пречеше на Мува да налита стръвно на младите птички, както и по-преди. Но страхът, че някакви зли, враждебни духове се опитват да й напакостят, я правеше предпазлива повече, отколкото е потребно за една граблива птица и беззащитните жертви по-лесно избягваха от нея, като се криеха в гъстолистните дървета, дето кукумявката не може да хвърчи, а само тромо подскача от клон на клон.
Тъй и сега Мува остана твърде учудена от щърковия вик и преди да хвръкне, разтърси сепнато криле в хралупата, за да се увери, че не сънува. „Цял ден врабците пяха в листето — каза си Мува, — че щърковете хвръкнали вече. Да не са били и туй лъжовни песни?“ Като стигна до дъба, тя три пъти облетя високия връх, за да разкара, ако има, сторена магия и кацна на гнездото чак когато зърна с очи Кебара.
Доверчиво разказа мъката си младият щърк, нищичко не скри той от дълбокоучената Мува. И за убитите щъркове в полето, и за своя страх от неизвестността и мрачината, за всичко свърна реч Кебар в копнежи на смътно очакване. А Мува слушаше дълбокомислено несвързаните му думи и за хиляден път мислеше, че глупави страхове тровят живота на щърковете и че няма по-мъдри птици от кукумявките и бухалите.
— Не е време за жалби сега — редеше дума по дума Мува горчиви навети, — миналото не можеш върна. И какво ли е било и не било! Щърковете всяко лято от незапомнено време бягат по други земи, та това голямо чудо ли е? И бекасите, и жеравите, па и лястовиците правят същото, че иначе гладът ще ги измори. Затрупа ли сняг земята, врабци и гарвани с мъка живеят тъдява, а по замръзналите реки и блата нито мушица се улавя. Затуй си бягат щърковете още преди да се напукат кестените по дърветата. А тебе какво ти е? В Мартиновия двор и от студ ще се укриеш, и гушата ти празна няма да остане, знай си го.
С пламенна вяра говореше Мува и светлорадостна надежда блясваше пред очите на Кебара.
— Не се иска много ум и воля за хвърчене в далечни земи, но коя птица може да се скрие като мене в гнилата хралупа на стара върба и по цели нощи да си блъска главата със световните неуредици, да мисли и гадае над онова, което е било и което ще бъде? Цели осем години прекарвам аз самичка в своята хралупа и питаш ли ме какво съм видяла и патила? Биват нощи, когато земята наоколо е тъмна потъмняла и само се чуе вятърът как гони тръните из ливадите, кърши клоните на дървесата и стене като на мъртвило. Звездите угаснали, небето ниско се схлупило над земята и като ливнал оня дъжд, сякаш че иска всичко да удави и завлече. По-силно зашуртява водата и прониква в моята хралупа. Аз стоя вътре сама-самичка, не мога да провра главата навън и си мисля: „Божичко, защо е сега тази буря, този дъжд? Не може ли да се нареди светът по-приятно и по-весело?“ И за колко други неща мисля аз, Кебар, да знаеш! Нощта не би стигнала всичко да разкажа.
— Недей — жаловито простена Кебар, — тъй ми е тежко! Няма да те слушам.
— Виж го ти! — сърдито продължи Мува. — По-добре ли щеше да е, ако твоите щъркове ти изкълвяха месата на блатото, а лъскавата ти перушина почервенееше от кръв? Щърковете са хвръкнали, та светът ли е пропаднал! Нито една звезда не е трепнала на небето зарад тях, нито един лист не е паднал от дъба. Светът е много по-стар от всички ни и колко такива щъркове са отлитали вече, колко са се раждали и умирали…
— Стара песен е това — рече боязливо Кебар, — неведнъж съм я чувал. — И като помълча малко, загледан в далечните хоризонти, горещо възкликна: — Ах, да знаех само пътя за слънчевата страна! Всеки щърк ходи там и знае, а аз — аз никога няма да я видя!
— Глупава птица! Глупава птица! — гневно изкряска Мува. — Да не мислиш сам да стигнеш в слънчевата земя? Един щърк, който не е ходил по-далеч от блатото… Смешно, много смешно. Ти се боиш, че ще умреш тук от мъка? Никога не е било. В двора на Мартин Чука ти ще заживееш охолно и сладко. А напролет, щом се размрази блатото и напъпят дървесата, щърковете пак ще се върнат и тогава, ако искаш, бягай с тях в слънчевата страна. Аз не мога живя там нито ден. Глупава страна!