И като потърка няколко пъти тъпата си човка о вършето на гнездото в знак, че е свършила вече мъдрите си речи, Мува хвръкна към селото, за да търси мишки в покривите или да лови изплашените малки птички. А Кебар остана сам в гнездото под високото звездно небе и дълго преди да го унесе сън, умът му се губи в незнайния път на ятото родни щъркове. И насън той видя вълшебната слънчева земя, гордо, свободно хвърчеше над потънали с цветен блясък равнини с хиляди други птици и живееше и се радваше с радостта на всичко живо.
На сутринта слънцето изплува, обгърнато в диплите на огненочервени облаци, загаси и последната звезда на небето и цялата земя се разцъфна в светло ликуване. Над полята и блатата лежаха млечнобели мъгли, бавно се вдигаха, топяха се в топлите лъчи и тук-там зелени хълмчинки изплуваха като острови из безбрежна морска далечина.
И както бързо пръскаше слънцето полските мъгли, тъй бързо се разсейваха и нощните сънища от натежалата глава на Кебар. Ден след ден той свикваше с новия живот и самотността не го измъчваше, както в началото. На блатото животът бе все тъй неизказано хубав, неусетно изминаваше там денят, а запъплеха ли тъмни сенки между камъните, Кебар бързаше да се върне в гнездото.
Но на тоя свят всичко има край и след първите студени дъждове на есента Кебар усети живота си отново огорчен. Той не ходеше тъй често на блатото и гостуванията му в двора на Мартин Чука ставаха по-дълги. А когато хванаха зимните студове и земята побеля в сняг, Кебар престана да каца на гнездото, съвсем го остави на гарваните и врабците; един топъл кът в плевника на Мартиновия двор му служеше сега вместо гнездо… По мръкнало върху гредите накацваха кокошките, гушеха се около него върху меката слама две тлъсти патки и няколко свадливи гъски. Страшно виеше навън фъртуната, брулеше заледения сняг на покрива и тъй мъчително дълги бяха мразовитите декемврийски нощи! А Кебар отваряше тъмни-потъмнели от страдание очи и се взираше в мрачината на прихлупената плевня, цял пренесен в спомени за хубавите юлски нощи, там, на високия дъб, под откритото звездно небе, за блатото, дето от сутрин до вечер хвъркат бекасите и дивите патици и дето той, гордо проточил шия, гази без шум по мочурливата трева, хитро се провира между камъшите и тръстиките и забива островърхия си червен клюн в зеленясалите барички.
Мяркат се в паметта му и приказките на Бану за дивната страна на вечната пролет, оживява цялото негово минало и сърцето му се свива от болка за нещо хубаво, което е било или което щяло да бъде, но което сега е безвъзвратно, безвъзвратно изгубено. И Косру, и Бану, и неговите връстни братчета отколе вече са там, в слънчевата земя, а той… О, не би стигнала всичката мъдра реч на Мува, за да разкаже онова, което претегли Кебар през тази сурова зима! В плевнята не духаше мразният вятър и за всички имаше храна в изобилие. Но защо черна мъка бе легнала като снежна буца в сърцето на Кебара?
Случваха се хубави дни и тогава щъркът излизаше да се грее на слънце върху покрива и жмурка очи към небето, из синята дълбочина на което щяха да дойдат някой ден щърковете. И тогава… Светли надежди се разцъфваха в душата на Кебара, запалена от копнежа за нов, хубав живот, и търпеливо понасяше той всички злочестини.
Измършавя и посърна Кебар, перушината му посивя, изгуби предишния си блясък и жалко бе да се гледа на някогашния напет гиздавец. Толкова бе се изменил Кебар, щото Мува не искаше да вярва на очите си, когато през една пролетна лунна нощ го видя върху покрива на Мартеновата къща.
— Чудно! Чудно! — възкликна тя и почна надълго да мъдрува за нетрайността на земните неща, за глупавата уредба на света — както бе се научила да повтаря от години едно и също. Но Кебар не слушаше, както преди, бъбрежа на Мува и не скриваше от нея колко тежък е бил животът му през зимата.
Равнодушно слушаше Мува жалбите на Кебара с дълбоко затаено чувство, че е смешна и глупава всяка тревога заради суетните земни неща. В същото време тя жалеше стария си приятел, че заслепеният му ум е още чужд на вечните истини, които отколе бяха посветили и възрадвали душата на мъдрата Кебелова ученица. И като не намери с какво друго да утеши черния щърк, Мува го похвали за всичко изтърпяно от него и му разказа за лястовиците, дошли да обадят за скорошната пролет. Вече се стопил ледът на блатото и птици зацвъртели над цъфналите поля. Скоро щели да дойдат и щърковете…
Каква по-хубава вест можеше да възрадва потъмнялата душа на Кебара! Щърковете скоро щели да дойдат! О, не ще и дума, сега Мува говореше самата истина. Но отде се вземаше този зъл пламък в очите на Кебара, защо той цял тръпнеше в тревожни предчувствия и боязън? Думи не биха се намерили, за да изкаже всичката скрита мъка на Кебара. И трябва ли? Щърковете, пак сбрани безброй в дълго ято, се върнаха от далечните слънчеви земи и се пръснаха по целия край, чак зад снежните планини. Върнаха се родните птици, но чужд и самотен остана между тях Кебар, като че всички бяха се сговорили да странят и бягат от него. Отдалече само гледаше той как Косру и Бану, и връстниците му братчета — те бяха станали вече едри, гиздави щъркели — кацаха на старото гнездо върху дъба или летяха високо над полето, но не смееше да ги приближи. Нали той знаеше от Мува колко отмъстителни и жестоки са щъркелите?