— Какво друго искаш? — Заваруев вече хриптеше. — Всичко ти разказах. Пусни ме…
— Не още. Рано е. Вие ли убихте Вернигора?
— Не, сам си умря… Смятахме, вярно е. Но не успяхме. Нашите отишли, а той лежал на дивана, вече бил мъртъв.
— Какво ви пречеше пък той?
— Досещаше се. Даде на актрисата една касета, сигурно е искал тя да я покаже в Москва. Но тя и без това беше в списъка, затова я следяха, чакаха удобен момент… И разбрали, че е ходила при Вернигора. Уплашили се…
— Как може да се направи така, че да не закачат никого повече до края на фестивала? На кого има доверие брат ти?
— На мен… на никого другиго.
— Ще можеш ли да се оправиш с него, ако те пусна?
— Не знам… лошо ми е…
— Ще търпиш. Значи така. Откарали сме Игор Литвак и всички останали, защото синът на Игор се е разболял. Запомни ли?
— Да…
— Не си могъл нищо да направиш — били сме четирима. Никой за нищо не се досеща. Никой за нищо не те е разпитвал и ти нищо не си ми казвал. Пристигнали сме, след петнайсет минути сме си заминали — и толкоз. Запомни ли?
— Да… Моля ти се… не мога повече, зле съм…
— Няма да закачате Лисицин и Яковчик. Ще ни оставите спокойно да заминем. Ще оставите актьорите на мира. Ясно?
Той започна да повръща. Едва успях да застана на колене, припълзях до него и повдигнах главата му, за да не се задави. Жълто-кафявата зловонна каша се лееше върху ръцете ми, но аз не изпитвах погнуса, мислех само дали ще ми стигнат силите да го измъкна оттук. А и защо ли не го оставя да пукне тук, това животно?
Пръстите не ми се подчиняваха, дълго не можах да уцеля с ключа малката ключалка на белезниците. Когато разрязвах с ножа въжетата на краката на Заваруев, той загуби съзнание. Най-сетне преодолях няколкото метра, които ни деляха от входната врата, и с последно усилие я ритнах. Вече губех съзнание, когато видях как храстите помръднаха — Юра Мазаев тичаше към мен. Последното, което успях да си помисля, беше: „Нали им казах да се отдалечат поне на двеста метра, та Заваруев ясно да чуе шума на отдалечаващата се кола…“
След два дни взех от болницата Таня и си я прибрах в Москва. Ирочка и Мазаев заминаха за Питер да си доизкарат отпуска в разкошния тристаен апартамент в центъра на града.
До последната минута от пребиваването ми в черноморския курорт ме измъчваше мисълта за собствената ми страхливост, макар като разумен човек да разбирах, че нищо не мога да направя. Градът беше под железния контрол на Юрцев и купената от него част от администрацията, а силите на онази част, която Юрцев и неговите хора искаха да свалят, бяха абсолютно недостатъчни, за да се въведе в града поне някакво подобие на справедливост. Не споделях тежките си размисли с Татяна, но тя разбираше всичко и без думи. Когато събрах багажа й, купих билети и тръгнахме за летището, тя каза:
— Дима, поне накрая… Нима ще ги оставим да си разиграват коня?
Мълчаливо стиснах ръката й и леко я целунах по бузата. Серьожа Лисицин, който седеше отпред, се престори, че не е чул думите й, макар че мускулите на врата му се напрегнаха. Не биваше да му създаваме неприятности. Но и Таня бе права: нима ще ги оставим да си разиграват коня?
Решението дойде от само себе си, когато в самолета видяхме разотиващите се след фестивала журналисти. Двата часа полет бяха напълно достатъчни, за да споделим с тях впечатленията си от своето пребиваване в гостоприемното топло градче. Разказът ми беше посрещнат твърде скептично. Тоест отначало, докато говорех за четирите трупа и свързаните с тях събития, те ме слушаха със зяпнали уста, но когато стана дума за ветераните и клуб „Патриот“, интересът им поспадна. Всичко това твърде много приличаше на плод на болно въображение. Не настоях на твърденията си. В края на краищата бях направил, каквото можех.
В Москва заведох Татяна в своята гарсониера и се заклех през цялата идуща седмица да я храня само с грисена каша и чай със сухари, както трябва да се прави след отравяне. Тя вяло се съгласяваше и изобщо изглеждаше уморена и равнодушна. Сякаш дори не разбираше, че бе пристигнала в Москва, а не у дома си, в Петербург.
— Таня, не си ли доволна? — попитах я веднъж. — Съжаляваш ли, че се съгласи да дойдеш при мен?
— Не, не — помръдна рамене тя, — за нищо не съжалявам. Освен за едно: че живея този отвратителен безсмислен живот. Едва сега започвам да разбирам защо се пенсионираш. По-рано го възприемах някак… без да мисля много. Ами… като нещо нормално. На някого можеш да извиваш ръцете, а на друг не можеш. А ако случайно успееш да ухапеш такъв, дето не е за пипане, трябва просто да се зарадваш и да си купиш малък подарък по случай малкия си неочакван късмет. И в никакъв случай да не си мислиш, че така ще бъде винаги. Знаеш ли, аз се примирявах с тези неща и може би започнах да пиша книги специално за да не мисля за това и да не се разстройвам. Голямото чудо — професионалната гордост! На кого, по дяволите, е потрябвала тази гордост! Накичил си се с пагоните, получаваш си заплатата — кротувай сега, върши си работата, колкото умееш, недей се ерчи много-много! Един е законът по целия свят, не само у нас е така. Е, у нас може би всичко е по-нагло, но същината е еднаква. А сега ми е болно и противно. И не знам как ще продължа да работя.