– Всичко има за вършене, не виждаш ли?
Скарват се с такава ярост, че майка ѝ скоро напуска къщата, сломена. Преставаме да я викаме, преди да е минал и месец, и тя не предлага повече помощта си.
Краткият опит с момиче от агенция не води до нищо по-добро. На Нора ѝ се струва бавна и инертна; оплаква се, че момичето не знае добре италиански и не разбира какво ѝ нарежда и че няма чувство за ред.
– И те заглежда.
– Заглежда ме?
– Паднала си е по теб, очевидно е.
– Ти си луда.
– И затова ми прави напук, както когато счупи чайника. Знаеше колко държа на него. Не казвам, че нарочно го направи. Не точно. Беше вид подсъзнателна реакция.
Продължавам да твърдя, че накрая все ще намерим някого, трябва само да търсим още, обаче Нора едва ме слуша.
– Не. Няма да намерим никой – промърморва, – никой свестен. Никой като нея.
Докато жена ми си излива отчаянието през деня по все по-сърдит и капризен начин, аз го оставям за през нощта – още едно нещо, по което винаги сме се различавали (сънят ѝ, откакто я познавам, е несмущаема мистерия). Не бях страдал от такова безсъние от времето на доктората, когато бях приел, че съществува разлика от четири-пет часа между режима на останалите хора в града и моя, все едно живеех сам на някой меридиан в центъра на Атлантическия океан или все едно работата ми предвиждаше нощни смени. В последните години постоянството му намаля до неразположение, което можеше да се овладее с известно внимание, изостряше се само в преходните сезони. Сега обаче съм стигнал отново до притеснително постоянство: всяка нощ се будя точно в три и дълго се вглеждам в леката игра на сенките по прозорците, понякога чак до зори. Ако по време на доктората ми успявах все пак да наваксам изгубения сън, сега заради Емануеле и часовете, които водя, будилникът е нагласен за седем и половина и липсата на сън просто се натрупва и толкова.
За да се предпазя от безпокойството, продължавам наум сметките, които съм оставил наполовина недовършени през следобеда. Иска ми се да стана, да намеря лист хартия и молив, за да си запиша идеите, но нямам смелост. Нора ми е забранила да работя нощно време, откакто ѝ признах, че в такива случаи числата, буквите и функциите танцуват пред очите ми с часове и влошават положението. По време на принудителното будуване погалвам бедрото на жена ми с надеждата, че ще отвори очи поне за малко. В тези моменти също се случва да мисля за госпожа А. и да изпитам чувство на загуба и тъга.
Като дете и аз имах бавачка. Казваше се Тереза, за нас Терезина, и живееше от другата страна на реката. Не я помня добре, нямам спомен да съм я докосвал или прегръщал, не си спомням как миришеше. Хората са пълни с умиротворяващи сетивни спомени, топли спомени, към които да се връщат, но не и аз: лесно изтривам от съзнанието си всичко, което не е визуално. От Тереза разполагам само с фрагменти като формата на картофите, които режеше за пържене – на лодки, без да ги бели. Имам и спомен за чорапите ѝ, всъщност матови кафеникави чорапогащници, чиято дебелина оставаше постоянна във всеки сезон. И ми даваше пари, в това съм сигурен. Но най-ясно запазеният епизод с нейно участие, който измести всички останали, е от последния път, когато я видях. Бях вече ученик в гимназията и майка ми реши, че въпросният следобед трябва да бъде пожертван в посещение на бавачката ми. Запътихме се към кооперацията ѝ, от онези, старите, с парапети по коридорите, гледащи към вътрешния двор – спомнях си я като някакво очарователно място, обаче сега, когато вече бях юноша и не обръщах никакво внимание на нюансите, ми се видя безлична и някак жалка. Терезина живееше със семейството на сина си, с което деляха четири стаи, и прекарваше дните си, седнала в едно кресло, откъдето държеше под око свръхподвижната си внучка, която подскачаше около нея, а понякога и върху нея като някой макак. Така значи, за моето отглеждане родителите ми се бяха обърнали към бедна жена: не знам защо, но в онзи момент това откритие ме възмути. След обичайните любезности постояхме известно време, заслушани в свистящото ѝ дишане. Когато си тръгвахме, Терезина извади от портмонето си банкнота и настоя да я взема, беше като автоматична реакция от едно време. Бях ужасен, но разчетох правилно погледа на майка ми и приех.
Питам се какво ли наследство от спомени ще запази Емануеле от госпожа А., когато порасне. Вероятно ще бъде много по-оскъдно, отколкото си представям. Във всеки случай, постановявам, докато избутвам завивките за пореден път и нак рая избирам средния вариант (един крак отдолу, един отгоре), няма да съм този, който ще му предложи да отиде да я види. Когато една връзка приключва, по-добре да приключи рязко и окончателно, дори и да е между възрастна бавачка и детето ѝ.