Поаро прекъсна колегата си, като леко махна с ръка. Дребничкият детектив сега беше олицетворение на самата невинност. Той погледна през прозореца и впери замислен поглед в далечината.
— Вие, Хейстингс, сте озадачен — попита той. — Чудите се защо не се впускам в преследване на заподозрения.
— Ами… нещо такова… — призна Хейстингс.
— Няма никакво съмнение какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място — отбеляза самодоволно Поаро. — Разбирам това. Но не съм от тези, на които им е приятно да се щурат насам-натам, търсейки игла в купа сено, както казвате вие, англичаните. За момента се задоволявам да изчаквам. Колкото до това защо чакам… eh bien, нещата понякога са абсолютно ясни за интелигентен човек като Еркюл Поаро, както пък са напълно неясни за онези, които не са така щедро надарени.
— Велики Боже, Поаро! — извика Хейстингс. — Знаете ли, че бих дал доста пари, само за да ви видя как се излагате поне един-единствен път. Вие сте така ужасно самонадеян!
— Не се палете, скъпи ми Хейстингс! — утеши го Поаро. — Всъщност съм забелязал, че понякога направо ме ненавиждате! Уви, страдам от неудобството да си велик!
Дребничкото човече изпъчи гърди и въздъхна така комично, че Хейстингс беше принуден да се разсмее.
— Поаро, от всички хора, които познавам, вие имате най-високото мнение за себе си — заяви той.
— А вие какво искате? Когато човек е уникален, той обикновено го знае. Ала нека сега се върнем към по-сериозни неща, скъпи ми Хейстингс. Нека ви кажа, че помолих сина на сър Клод — мистър Ричард Еймъри, да се срещнем по обяд в библиотеката. Казах „да се срещнем“, Хейстингс, защото ще сте ми нужен там, приятелю, за да наблюдавате най-внимателно.
— Както винаги, ще бъда щастлив да ви помогна, Поаро — увери го приятелят му.
По обяд Поаро, Хейстингс и Ричард Еймъри се срещнаха в библиотеката, откъдето трупът на сър Клод беше изнесен късно вечерта. Докато Хейстингс слушаше и гледаше, разположен удобно на канапето, детективът помоли Ричард Еймъри да изложи в подробности снощните събития до пристигането на самия Поаро. След като приключи разказа си, Ричард, който се беше настанил на стола, на който баща му беше седял предната вечер, добави:
— Е, мисля, че това е всичко. Надявам се, че бях съвсем ясен.
— Напълно, мосю Еймъри, напълно — отговори Поаро и се подпря с ръка върху дръжката на единственото кресло в стаята. — Сега съм си изградил съвсем ясна tableau4.
Той притвори очи и се опита да си представи сцената.
— Ето го сър Клод, който седи на своя стол и ръководи нещата по своя сценарий. Изведнъж настава тъмнина, на вратата се почуква. Да, наистина, било е много драматично!
— Тогава — каза Ричард и се приготви да стане. — Ако няма друго…
— Само още една минутка — рече Поаро и направи жест с ръка, сякаш за да го задържи.
Ричард неохотно седна отново на мястото си и попита:
— Да?
— А по-рано вечерта, мосю Еймъри?
— По-рано вечерта ли?
— Да — припомни му Поаро. — След вечеря.
— О, тогава ли? — отвърна Ричард. — Наистина няма нищо за разказване. Баща ми и неговият секретар, Рейнър — Едуард Рейнър, отидоха направо в кабинета. Останалите бяхме тук.
Поаро се усмихна окуражително на Ричард.
— И правихте… какво?
— О, просто си говорехме. През повечето време грамофонът свиреше.
Поаро се замисли за миг. После попита:
— И не можете да си спомните нещо, което да ви е направило по-дълбоко впечатление?
— Абсолютно нищо — потвърди бързо Ричард.
Гледайки го внимателно, Поаро настойчиво запита:
— Кога беше сервирано кафето?
— Непосредствено след вечеря — гласеше отговорът на Ричард.
Поаро описа кръг с ръка.
— Икономът ли го разнесе или остави вие да се обслужите сами?
— Наистина не мога да си спомня — каза Ричард.
Поаро леко въздъхна. Замисли се за миг и сетне запита:
— Всички ли пихте кафе?
— Да, така мисля. Тоест всички без Рейнър. Той не пие кафе.
— И кафето на сър Клод му беше занесено в кабинета?
— Предполагам — отговори Ричард и в гласа му започна да се долавя известно раздразнение. — Нужно ли е да навлизаме чак в такива подробности?