— О, не беше нищо сериозно — рече му мис Еймъри. — Ставаше дума за дълговете на Ричард. Всички млади мъже имат дългове, естествено Клод обаче никога не е бил такъв. Даже като младеж той беше толкова прилежен! По-късно, разбира се, неговите експерименти вечно гълтаха много пари. Все му казвах, че не отпуска достатъчно на Ричард, нали разбирате. А, да, преди два месеца доста се скараха и после какво? Огърлицата на Лучия изчезна и тя отказа да съобщи в полицията. Много тревожно време беше! А и толкова абсурдно! Нерви, само нерви!
— Сигурна ли сте, че димът не ви притеснява, мадмоазел? — попита Поаро, вдигнал цигарата си във въздуха.
— О, не, съвсем не — успокои го мис Еймъри. — Аз намирам, че джентълмените трябва да пушат.
Чак сега Поаро забеляза, че цигарата му не гори както трябва и затова взе кибрита от масата пред него.
— Сигурно е много необичайно една млада и красива жена да приеме толкова спокойно изчезването на някое нейно бижу? — попита той, докато палеше отново цигарата си. После внимателно прибра двете изгорели клечки в кутийката, а нея пъхна в джоба си.
— Да, много е странно. Така мисля и аз — съгласи се мис Еймъри. — Определено е странно! Но тя сякаш не се впечатли кой знае колко. О, Боже, как съм седнала да клюкарствам за неща, които ни най-малко не ви интересуват, мосю Поаро.
— Но вие много ме заинтригувахте, мадмоазел — увери я Поаро. — Кажете, когато мадам Еймъри напусна снощи вечерята, защото се е почувствала зле, качи ли се горе?
— О, не — отвърна Каролайн Еймъри. — Дойде в тази стая. Аз я настаних на канапето и после се върнах в трапезарията, оставяйки Ричард при нея. Нали знаете, мосю Поаро, младите съпрузи… Не че младите мъже са романтични, както бяха по мое време. О, Боже! Помня един младеж на име Алойзиъс Джоунс — понякога играехме заедно крокет. Глупавичък беше… доста глупавичък! Но ето че пак се отклоних. Говорехме за Ричард и Лучия. Много красива двойка са, не мислите ли, мосю Поаро? Той се запознал с нея в Италия, нали знаете, на италианските езера… миналия ноември. Било е любов от пръв поглед. Ожениха се седмица след това. Тя е сираче, самичка на този свят. Много тъжно, въпреки че понякога се чудя дали не е било за добро. Ами ако имаше цял куп чуждестранни роднини… това щеше да бъде малко прекалено, не мислите ли? В края на краищата, нали знаете какви са чужденците! Те… о! — тя внезапно спря и се извърна в стола си, хвърляйки ужасен и объркан поглед на Поаро. — О, моля да ми простите!
— Няма нищо, няма нищо — измърмори Поаро, като погледна закачливо Хейстингс.
— Толкова глупаво от моя страна — извини се мис Еймъри силно смутена. — Нямах предвид, разбира се… толкова е различно във вашия случай. „Les braves Belges“14, както казвахме през войната.
— Моля ви, не се безпокойте! — успокои я Поаро. След като помълча за миг, той продължи сякаш нейната забележка за войната го подсети нещо. — Мисля, тоест разбрах, че онази кутия с лекарства върху библиотечния шкаф е останала от войната. Снощи вие всички сте преглеждали съдържанието й, нали?
— Да, правилно, преглеждахме го.
— И как се стигна до това? — полюбопитства Поаро.
Мис Еймъри помисли за миг, преди да отговори:
— Как стана ли? А, да, спомних си. Казах, че ми се щеше да имам амониев карбонат и Барбара свали кутията, за да провери дали там няма да се намери и тогава влязоха джентълмените, а доктор Карели ме наплаши до смърт с нещата, които каза.
Сега Хейстингс започна да проявява по-голям интерес към разговора, който пое друга насока и Поаро подкани мис Еймъри да продължи:
— Имате предвид онова, което ви е казал за лекарствата? Предполагам, че ги е разглеждал едно по едно?
— Да — потвърди мис Еймъри. — И задържа едно стъклено шише, което беше със съвсем невинно наименование… бромид, мисля. Аз често го употребявам при морска болест, а той каза, че можело да убие дванадесет силни мъже.
— Хиосциаминов хидробромид? — попита Поаро.
— Моля?
— За хиосциаминов хидробромида ли говореше доктор Карели?
— Да, да, това беше — възкликна мис Еймъри. — Колко сте умен! И после Лучия го взе от него и повтори нещо, което той беше казал… нещо за сън без сънища. Ненавиждам тази съвременна невротична поезия! Винаги съм казвала, че след смъртна на милия лорд Тенисън15 никой не е писал поезия.
— О, Боже! — промърмори Поаро.
— Моля? — попита мис Еймъри.
15
Алфред Тенисън (1809–1892), английски писател, автор на поеми и лирически стихотворения. — Б.пр.