— О, не! Не! Само това не! — Лучия изглеждаше повече ужасена, отколкото изненадана.
— Да. Затова виждате, мадам, че имате много малко време да вземете решение и да изберете най-благоразумния начин на действие. А засега ще ви помагам. По-късно може да се наложи да помагам на правосъдието.
Очите й се взряха питащо в лицето му, сякаш за да реши дали може да му се довери. Накрая плахо попита:
— Какво искате да направя?
Поаро седна и прямо я погледна.
— Какво ли? — рече той тихо на себе си, а сетне, обръщайки се към нея, мило й предложи: — Защо просто не ми кажете истината, мадам?
Лучия замълча, после протегна ръка към него и започна:
— Аз… аз… — тя отново млъкна нерешително и изведнъж лицето й стана студено. — Наистина, мосю Поаро, трудно ми е да ви разбера.
Поаро втренчено я погледна.
— А! Така и трябва да бъде. Съжалявам.
Тя си възвърна донякъде самообладанието и студено каза:
— Ако ми кажете какво искате от мен, ще отговоря на всичките ви въпроси.
— Значи така! — извика детективът. — Искате да премерите сили с Еркюл Поаро, а? Много добре. Обаче бъдете сигурна, мадам, че така или иначе ще стигнем до истината. — Той тупна по масата. — Ала с по-малко приятни методи.
— Нямам какво да крия — упорито отговори Лучия.
Поаро извади от джоба си писмото, което Едуард Рейнър му беше дал и й го връчи.
— Преди няколко дни сър Клод е получил това анонимно писмо — довери й той.
Лучия прегледа набързо писмото, оставайки безразлична.
— Е, и какво от това? — отбеляза тя, докато го връщаше на Поаро.
— Чувала ли сте преди името Зелма Гьотц?
— Никога. Коя е тя? — попита Лучия.
— Умря в Генуа… миналия ноември — информира я Поаро.
— Така ли?
— Може би сте я видели там — отбеляза Поаро, прибирайки писмото в джоба си. — Всъщност, сигурен съм, че е било така.
— Никога през живота си не съм била в Генуа — остро настоя Лучия.
— Но ако се намери човек, който да заяви, че виждал там?
— Този човек просто… просто ще е сгрешил.
Поаро настоя:
— Аз обаче научих, мадам, че вие сте се запознали със съпруга си именно в Генуа?
— Ричард ли ви каза? Много глупаво от негов страна. Запознахме се в Милано.
— А жената, с която сте били в Генуа…
Лучия ядосано го прекъсна:
— Казах ви, че никога не съм била в Генуа!
— Ах, пардон! — възкликна Поаро. — Разбира се, че току-що го казахте. И все пак е странно!
— Кое е странно?
Поаро затвори очи и се облегна назад в стола си. Гласът му започна да излиза с мъркане през полуотворените му устни:
— Ще ви разкажа една историйка, мадам — обяви той и измъкна едно тефтерче. — Имам приятел, който работи като фотограф за няколко лондонски списания. Той е направил… как да кажа… снимки на няколко графини и на други известни дами, докато са се къпали в Лидо17. Неща от този род. — Поаро запрелиства тефтерчето, преди да продължи. — Миналият ноември този мой приятел се е намирал в Генуа и разпознал там една доста известна дама — Баронеса дьо Гийе, както по това време се наричала, а също и любовница на виден френски дипломат. Хората приказвали, но тази дама не им обръщала внимание, защото самият дипломат също обичал да приказва, а тъкмо това искала тя. Той бил прекалено увлечен, за да бъде дискретен, нали разбирате… — Поаро невинно замълча. — Нали не ви отегчавам, мадам?
— Ни най-малко, но не виждам защо ми разказвате това.
Прелиствайки набързо тефтерчето, Поаро продължи:
— Вече стигам до същността, уверявам ви, мадам. Моят приятел ми показа снимките, които беше направил. И двамата се съгласихме, че баронеса дьо Гийе е une tres belle femme18 и затова никак не сме изненадани от поведението на дипломата.
— Това ли е всичко?
— Не, мадам. Дамата, видите ли, не била сама. Тя била заснета как се разхожда с дъщеря си и тази нейна дъщеря, мадам, имала много красиво лице, лице, което освен това и трудно се забравя. — Поаро стана, поклони се галантно и затвори тефтерчето. — Разбира се, в мига, в който пристигнах тук, аз разпознах това лице.
Лучия погледна Поаро и шумно си пое дъх.
— О! — извика тя. След миг се овладя и се разсмя. — Скъпи мосю Поаро, каква любопитна грешка! Разбира се, сега разбирам смисъла на вашите въпроси. Помня отлично баронеса дьо Гийе, а също и дъщеря й, която беше доста глупава, но майката е очарователна. Много бях привързана към нея и излязохме заедно на разходка няколко пъти. Мисля, че моята привързаност я забавляваше. Несъмнено от това е произлязла тази грешка. Ето как човек погрешно би решил, че аз съм дъщерята на тази жена. — Лучия се отпусна назад в стола си.
17
Лидо ди Венеция — предградие на Венеция на о-в Лидо във Венецианския залив на Адриатика; приморски курорт. — Б.пр.