Рейнър кимна с разбиране. Двамата мъже тихичко се прокраднаха до вратата и Поаро направи знак на секретаря да остане в стаята. После рязко отвори вратата и изскочи навън, но се върна почти веднага с унил вид.
— Странно! — призна той на Рейнър. — Можех да се закълна, че чух нещо. Е, както и да е, сгрешил съм. Това не се случва често. A votre sante20, приятелю! — после изпи чашата до дъно.
— А! — възкликна Рейнър и също отпи.
— Моля? — попита Поаро.
— Нищо. Сетих се нещо, това е.
Поаро отиде до масата и остави чашата си.
— Знаете ли, мосю Рейнър — каза доверително той. — Ще бъда абсолютно честен с вас. Така и не успях да свикна с уискито — вашата английска национална напитка. Вкусът й не ми е приятен — горчи — после отиде до креслото и седна.
— Така ли? Съжалявам. Моето изобщо не горчи. — Рейнър остави чашата си на масичката за кафе и продължи: — Мислех, че преди малко се канехте да ми кажете нещо, нали?
Поаро изглеждаше изненадан.
— Така ли? Какво ли е било? Възможно ли е вече да съм взел да забравям? Мисля, че навярно съм искал да ви обясня как провеждам едно разследване. Voyons21! Един факт води към друг, затова продължаваме. Дали следващият ще се съчетае с предходния? A merveille22! Хубаво! Можем да продължим. Следващият… не пасва! А, колко любопитно! Нещо липсва — липсва една брънка във веригата. Да проверим. Проверяваме. А този малък любопитен факт, този може би нищожно дребен детайл, който не пасва — ще го сложим тук! — и съответно Поаро посочи с ръка главата си. — Забележително! Изключително!
— Да-а-а, разбирам! — несигурно промърмори Рейнър.
Поаро толкова гневно размаха пръст пред лицето на секретаря, че той почти се смали.
— Но, внимание! Опасност дебне детектива, който казва „Това е толкова дребно. Това е толкова незначително. Няма да се занимавам с него. Ще го оставя настрана“. По този начин човек може да се обърка. Всичко е от значение — внезапно Поаро спря и се плесна по главата. — А! Сега се сетих какво исках да ви кажа. Ставаше въпрос за един от онези маловажни и незначителни факти. Исках да си поговорим, мосю Рейнър, за праха.
Рейнър вежливо се усмихна.
— Праха?
— Точно така. Праха — повтори Поаро. — Моят приятел Хейстингс преди малко ми припомни, че съм детектив, а не прислужница. Смяташе, че е много умно от негова страна, но аз не съм толкова сигурен. В края на краищата прислужницата и детективът имат нещо общо. Какво прави прислужницата? Тя изследва със своята метла тъмните ъгълчета. Изкарва на бял свят всички неща, които са се търкулнали на потайни места и си стоят надлежно скрити, далеч от очите на всички. Не прави ли същото и детективът?
Рейнър изглеждаше отегчен, но промърмори:
— Много интересно, мосю Поаро. — Той отиде до един стол на масата и седна, преди да попита: — Е, това ли е всичко, което искахте да кажете?
— Не, не съвсем — отвърна Поаро и се облегна напред. — Не можахте да ми хвърлите прах в очите, защото нямаше прах изобщо. Разбирате ли?
Секретарят съсредоточено го загледа:
— Не, боя се, че не.
— Върху онази кутия с лекарства нямаше изобщо прах. Мадмоазел Барбара ме наведе на този факт. Но прах трябваше да има. Лавицата, на която седеше кутията… — и Поаро махна с ръка, докато говореше по посока на шкафа, — е пълна с прах. Именно тогава разбрах, че…
— Разбрахте, че…
— Разбрах — продължи Поаро, — че някой съвсем наскоро беше пипал кутията. Не е било необходимо човекът, който е отровил сър Клод, да се доближава снощи до нея, тъй като по-рано той е взел толкова отрова, колкото му е била нужна, избирайки времето, когато е знаел, че никой не би го обезпокоил. Вие не сте се доближавали до кутията е лекарства снощи, защото вече сте си били взели толкова хиосциамин, колкото сте искали. Но сте държали чашата с кафето, мистър Рейнър!
Рейнър търпеливо се усмихна.
— Бога ми! Обвинявате ме в убийството на сър Клод ли?
— А вие отричате ли го? — попита Поаро.
Рейнър помълча, преди да отговори. Когато започна, в гласа му се долавяше по-остра нотка: