Поемам си дълбоко и дълго въздух.
— Потискаш ме.
— Би трябвало да си потисната — отсъжда тя и маха с пръст пред лицето ми. — Да живееш, ще рече да мъкнеш бремето на тъгата. Не е съвпадение, че Паул Клее е нарисувал Ангела на историята толкова самотен и безнадежден. Спомни си лицето на Angelus Novus. Горещо ти препоръчвам да прочетеш Валтер Бенямин14…
— Потискаш ме ужааасно — прекъсвам я аз.
Тя ме гледа така, сякаш ме вижда за пръв път.
— О, ясно. В епохата на интернет и мултимедиите хората вече нямат време и търпение за задълбочени познания. Добре тогава, по-накратко.
— Ако обичаш.
— Мисълта ми е, че каквато и жена да станеш, ще съжаляваш, че не си Другата. Според великия френски философ Еманюел Левинас същност на етиката е точката, когато заставаш лице в лице с Другия. От феноменологична гледна точка, разбира се, можем да говорим за „другия“ вътре в „Аз-а“.
— Ъхъ, хм — казвам аз.
— Прочети Хайдегер и ще видиш, че човекът, който и да е човек, придобива значение само разглеждан сред нещата, които го заобикалят, тъй като ключ към битието е Dasein, което е съществуването в света. — Тя ме гледа с разширени тъмнозелени очи. — Затова отговорът ми на изтъркания ти въпрос е следният: всъщност няма значение.
— В смисъл? — питам, като се старая да не ми личи, че ми е писнало.
— Няма никакво значение дали си останала без деца, или имаш пет-шест — заявява тя, както винаги самоуверено. — В крайна сметка всичко се свежда до завистта към Другия и до дълбоката екзистенциална неудовлетвореност. Хората не знаят как да са доволни. Както е казал Чоран, всички сме осъдени да се срутим отвътре и да сме нещастни.
През отворения прозорец духа вледеняващ вятър. Свещта в ръката ми трепка тъжно, аз зъзна. В ушите ми дращи гласът на Госпожица Циничната Интелектуалка, убеден, категоричен и злорад. Започвам да се отдалечавам от нея.
— Ей, къде отиваш? Връщай се, още не съм приключила.
— Ти няма да приключиш никога — заявявам аз. — Хайде, чао.
Става късно, а разговорът с Госпожица Циничната Интелектуалка ме е обезсърчил дотолкова, че не ми се слуша и дума повече по въпроса. Тръгвам да качвам стъпалата по две наведнъж, които ще ме изведат от Земята на истинското ми Аз, и задъхана, само дето не падам в тоалетната на госпожа Агаоглу. Понечвам да си измия лицето, но течащата вода е направо вряла, а не съм сигурна, че точно сега имам сили да я нагаждам. Затова спирам крана и след като правя всичко възможно да изглеждам спокойна и овладяна, се връщам във всекидневната.
Всичко си е, както съм го оставила. Картините по стените, книгите по лавиците, порцелановите чаши по масата, сладките и соленките по чиниите, тиктакането на часовника не са се променили, все същата си е и достолепната тишина в къщата.
Госпожа Агаоглу ме чака на креслото, не е припряна. Въпросът, който ми е задала преди малко, още виси между нас във въздуха. Аз обаче нямам отговор. Засега.
— Хмм… много ви благодаря за гостоприемството — казвам. — Но наистина трябва да си тръгвам.
— Е, беше ми приятно да си поговорим — отвръща тя. — Като жена с жена, като писателка с писателка.
След като излизам на улицата, мярвам двете циганки, седят си на същото място. Ако се съди от поруменелите им лица, обсъждат развълнувани нещо, но млъкват, щом ме забелязват.
— Ей, ти — казва едната от тях. — Защо изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите?
— Сигурно защото са ми потънали — отговарям аз.
Жената се смее.
— Ела, дай да ти гледам на ръка и ще ти кажа как да се измъкнеш.
— И дума да не става — отсичам аз. — Пуши ми се. Я по-добре да запалим по цигара.
Все едно съм предложила да оберем банка. Изведнъж жените стават сериозни и мнителни и ме оглеждат недоверчиво. Без да обръщам внимание на погледите им, сядам на тротоара и вадя от дамската си чанта пакет цигари.
Точно тогава в ъгълчето на устата на циганката, предложила само преди миг да ми гледа, заиграва усмивка. Жената се приплъзва към мен. След няколко секунди към нас се присъединява и другата.
Вече се мръква, а ние с циганките цветарки седим по турски на тротоара, на хвърлей от всекидневната на госпожа Агаоглу, и пушим. Над нас на рехав ленив облак се носи дим. За миг светът ми се струва прекрасен и ведър, сякаш няма за какво да се безпокоя и няма въпроси, които глождят съзнанието ми.
14
Валтер Бенямин, разглежда ангела, изобразен в картината Angelus Novus (1920) на П. Клее, като Ангел на историята. — Б.пр.