— Да — включва се и Шърли и се потупва по корема. — Метър и осемдесет и три, шампион любител по шахмат и тенис, професионален художник, коефициент на интелигентност над 160, интересува се от будизъм и далекоизточна философия…
— Моля?
— Бащата — уточнява тя. — Избрахме го сред хиляди в банката със сперма… Бебето ще бъде невероятно.
Плаша се от такова старателно предварително планиране. Сигурно не е изненадващо, че жените издирват донори на сперма, които са атлетични, магнетични, богати и влиятелни. Но като човек, расъл без баща, си мисля какво в крайна сметка означава това за дете, което никога няма да познава биологичния си баща? Пък и нещата, които не притежаваме, например сините очи, мускулестото тяло или красноречието, могат да ни помогнат да развием други дремещи в нас качества. Много таланти се раждат от мрака, по необходимост. В търсенето на съвършени бебета се пропуска изненадващата роля на случая, на съвпадението и липсите в развитието на личността.
Вечерта се връщам в стаята си. Настанила съм се в помещение от около дванайсет квадратни метра. Към него има възможно най-малък кухненски бокс и душ, толкова тесен, че мога да се къпя или само отпред, или само отзад.
Преди мен тук е живяла художничка индийка и стените и досега миришат на боя. А преди нея — социоложка от Зимбабве. В стаята са се настанявали десетки жени от цял свят. Художничката индийка е оставила след себе си петна от боя и точилка с красиви шарки по нея. Жената учен от Зимбабве пък ми е завещала страховита стенна маска, която хвърля дълга тънка абаносова сянка.
Какво ли ще оставя аз на студентката, която догодина ще живее тук? „Преди мен в стаята са настанили турска писателка“, ще каже тя. Не се сещам какво друго да й завещая, освен думи. Може би ще й оставя една от любимите си турски думи, която съществува също и на английски: късмет20.
Лягам на леглото. Самотата, на която толкова се радвах днес следобед, ми помрачава настроението. Какво правя тук, толкова далеч от Истанбул, от хората, които обичам, от мястото, където се развива действието в романите ми, от приятелите, майка ми и майчиния ми език? Дали не се хвърлям в непознати води, колкото да проверя дали мога да плувам?
Ами ако не мога?
Спомням си как майка ми ми е казвала, че умея да си стоя сама. „Сякаш нямаш нужда от никого — беше ми заявила. — А това не е хубаво. Не е добре да си прекалено независима. Трябва да зависиш от някого, пък било то и съвсем малко.“
Бях изненадана да го чуя точно от нея — тя беше отказала да се омъжи повторно, въпреки че за обществото бе „жена без мъжко рамо до себе си“. Сега обаче се улавям, че възприемам в нова светлина съвета й.
Жените на моята възраст си имат съпрузи, деца и кошници за излет. Не скачат в автобуси с Питър Пан и не тръгват да се скитат из остров Никога. Такива неща се правят, когато наскоро си навършил двайсет, току-що си завършил училище и „животът“ ти още не е започнал. Но не и когато си на трийсет и пет-шест. В живота ми би трябвало вече да има някакъв ред и стабилност. Моите връстнички закусват бъркани яйца със семействата си и се придържат към обществени ритуали, които обичат да повтарят. А мен и досега ме вее вятърът, сякаш съм хвърчило с откъснала се връв.
Участничките в Хора на несъзвучните гласове явно са доволни, че са тук и могат да вършат своите си неща. Госпожица Циничната Интелектуалка няма вид на човек, който смята да напуска някога библиотеката. Ако й се появи свободно време, ходи по семинари и конференции. Малката Госпожичка Практична пък посещава компютърни занятия: „Пауър Пойнт“, „Ексел“, „Линукс“. Последния път, когато видях Дамата Дервиш, тя медитираше — природата тук е толкова красива! Колкото до Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, тя винаги е в интернет — пише нещо, кандидатства за едно или друго, намира си какво да прави.
Всеки е в своя си свят. Но къде ли е Мама Сутляш?
Не съм я виждала от онзи път в самолета. Може би не е влязла в Щатите. Може би в края на краищата не е минала паспортната проверка. Или се е изгубила някъде в Ню Йорк… Изведнъж ми се свива сърцето. Може ли да ти е мъчно за нещо в теб, което дори не познаваш? На мен ми е мъчно.
Докато се унасям, си мисля за Мама Сутляш. Жалко, че не я познавам по-добре.
Отстрани нормална
Веднъж Кортни Лав е казала: „Във всекидневния живот обикновено предпочитам да се държа изключително нормално и разумно — дори и дълбоко в себе си да съм погълната от нездравословни видения за насилие, терор, секс и смърт“. Всичко е нормално — поне докато изглежда така отстрани. Но какво е нормално? И коя точно жена е нормална? Кои женски качества са вродени? И кои — наложени от културата? Дали момичетата са предопределени генетично да бъдат майки, да са грижовни и емоционални, или такива ги правят семейството и обществото? Или пък вродените и наложените от културата качества са преплетени толкова тясно, че вече е трудно да се каже кои характеристики предопределят едно или друго?