Колкото и да е странно, жените също са свикнали да възприемат себе си в такава светлина. Отношенията, които градим помежду си, разговорите, които водим една с друга, и начинът, по който възпитаваме дъщерите си, са засенчени от дихотомията на свързаните с половете модели.
Колко от женското начало е вродено и колко — усвоено от обществото? Колко от желанието да станем майки ни е изначално присъщо и колко — наложено отвън? Чисто съвпадение ли е, че съм започнала да се замислям дали да не родя, след като съм навършила трийсет и пет? Дали защото биологичният ми часовник тиктака? Или защото общественият хронометър, който постоянно тласка нас, жените, да се сравняваме една с друга, е ускорил своя ход?
Когато всичко е белязано до такава степен с обществените условности, как да разбера кое е вродено и кое — наложено от средата?
Да седиш на ръба
Зелда Сейър Фицджералд е родена на 24 юли 1900 година в Алабама. Като малка е безстрашна, палава и обградена с много любов от майка си — вероятно с опасността да стане доста разглезена. Колкото до отчуждения й баща, страховит съдия, Зелда получава от него много по-малко обич и внимание. Детството й се люшка между тези две емоционални крайности. Каква е била по характер, проличава от едно дребно произшествие, предизвикано от нея, когато е била малка.
Веднъж в местния полицейски участък се обажда някой, за да съобщи, че някакво дете ходи по покрив. Когато отиват на адреса, полицаите заварват малката Зелда да седи на покрива и да ги чака. След доста суетене успяват да я свалят долу. Малко по-късно се разбира и какво всъщност е станало. В полицията се е обадил не друг, а самата Зелда. Първо звъннала, после се покатерила на покрива, успяла да стигне някак до края и след като седнала там, зачакала да бъде спасена. Това малко или повече си остава до края на живота й неин modus vivendi21. Дори като зряла жена Зелда пак често застава на ръба и спокойно наблюдава паниката, която е предизвикала.
Почти винаги очерците и книгите, посветени на Зелда Фицджералд, се въртят около три неща:
1. Зелда е съпруга и най-голямата любов на Ф. Скот Фицджералд.
2. Самата тя е талантлив творец.
3. Подлага се на сериозно лечение, страда от депресия и накрая умира в лудница.
Зелда и Скот Фицджералд се запознават към края на Първата световна война. Всеки от двамата си спомня различно първата им среща. Мъжът намира жената за привлекателна и умна, но е притеснен, че тя постоянно флиртува с други. Първите му впечатления от нея са противоречиви.
От друга страна, жената смята мъжа за обаятелен и талантлив, с изумителен ум. Зелда е от жените, които първо се влюбват в ума на мъжа.
През април 1920 година двамата се оженват, носени от ветровете на взаимното привличане и страст. Попитан от журналист каква е най-голямата му амбиция в живота, Скот Фицджералд отговаря, че иска да напише най-добрия роман, създаван някога, и да остане влюбен завинаги в любимата си жена. Ала още от самото начало те се възприемат един друг като потенциални съперници. За брака им не допринася и това, че и при най-малките неприятности и двамата имат склонност да посягат към бутилката. С времето разногласията им стават по-силни и болезнени.
Алкохол, цигари, нощен живот… Двамата познават добре живота на бързи обороти… Но са най-пристрастени вероятно към любовта си. В отношенията си, които наподобяват влакче на ужасите, Зелда и Скот се обожават, карат се и се иронизират взаимно. Всеки знае къде са слабите места на другия и как да го нарани. Правят бурни скандали, а след миг се мятат на колата и подкарват с бясна скорост по пътища с остри завои. Обичат да предизвикват съдбата. Като артистична, прочута и амбициозна двойка, склонна към самоунищожение, се превръщат във фокус на медиите. Както би могло да се очаква, не всичко, писано за тях, отговаря на истината. Много са клюките и догадките, а малцина са репортерите, които разполагат с времето и желанието да отсеят фактите от лъжите.