През следващите години Скот Фицджералд става все по-известен и бързо се изкачва по стъкленото стълбище на литературния пантеон. Изумителното е, че образите, които описва, и темите, които засяга, често са вдъхновени от Зелда. Някои от героините говорят точно като нея. Дали е „крадял“ идеи от жена си? Дали е плячкосвал едно или друго от онова, което е пишела? От време на време Зелда разказва подигравателно как някои от записките в дневниците й, понякога цели абзаци, които пази у дома, накрая се озовават в романите на съпруга й. В рецензията, която пише за „Красиви и обречени“, тя огласява на всеослушание тези намеци: „Струва ми се, че на една страница съм разпознала част от свой стар дневник, който изчезна мистериозно, след като се омъжих, а също изречения от писма, които, макар и редактирани из основи, ми звучат някак познато. Всъщност господин Фицджералд — мисля, че той изписва така името си — явно е на мнение, че плагиатството започва у дома“22.
Всеки писател вероятно е, в една или друга степен, джебчия, който краде от живота вдъхновение. Като свраки, които не могат да устоят да не задигнат някой лъскав предмет, писателите кръжат из безбрежното небе и търсят теми, по които да пишат. А щом намерят, ги грабват. Както и да го погледнете, и досега не е установено докрай какъв е бил обхватът на „литературния патент“ между Скот и Зелда Фицджералд.
Славата и признанието не носят на Скот Фицджералд голямо щастие. Заобиколен от жени, които го обожават, от критици, които го възхваляват, и репортери, които във всяка негова крачка откриват сочен материал, той се пропива. Когато не мисли за следващия си роман, затваря съзнанието си за света, когато не пише се налива с алкохол и понякога заспива на най-невероятни места. Зелда е най-малкото точно толкова нещастна, колкото и той. Двамата не могат да си донесат един на друг щастие, но и нямат сили да тръгнат по различни пътища. Като две хвърчила с преплетени връвчици се гънат и гърчат в обятията си.
Историците на литературата са озадачени от зародилото се по онова време приятелство между Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. Те са неразделни — двама писатели бохеми, които се напиват заедно до припадък. Зелда не може да го преглътне. Според нея Хемингуей е мъжкар с раздуто его. Смята, че той не влияе добре на съпруга й. С времето приятелството се разпада.
Зелда е пословична с ревността си. Постоянно изпада в пристъпи, при които си гори дрехите, унищожава вещите си и дори руши помещенията. Веднъж на многолюдно изискано парти си сваля накитите и ги хвърля в гореща вода, за да приготви „супа от бижута“. Често е заслепявана от ярост. Друга вечер забелязва, че мъжът й обсипва с внимание прочутата Айседора Дънкан, и прави сцена, като се хвърля по мраморното стълбище. Когато я вдигат от пода, е цялата в кръв.
Двамата имат дъщеря, която обичат много — Скоти, родена през октомври 1921 година и поверена на грижите на бавачка. Още преди да е излязла от упойката, Зелда прошепва: „Дано е красива и безразсъдна… малка безразсъдна красавица“. Същият израз се появява и във „Великия Гетсби“ когато Дейзи говори за дъщеря си. Както винаги, животът вдъхновява художествената литература.
След Скоти Зелда прави три аборта. Колкото и да обича дъщеря си, не иска повече деца — най-малкото толкова скоро след нея. Детето не забавя ритъма им на живот, нито смекчава скандалите. На по-късните етапи от брака им Зелда все търси нещо, което да прави, извън интересите на съпруга си. За кратко се опитва да ходи на уроци по балет. Мъжът й се отнася презрително към нейния интерес и го нарича пилеене на време. Накрая балетът не успява да направи Зелда щастлива23.
Точно тогава тя започва да ревнува — този път не от друга жена, а от творбите на мъжа си. Все по-често се опитва да го разсее през часовете, когато той работи върху литературните си произведения. За всички, освен за самите тях, е очевидно, че двамата не могат да останат повече под един покрив. Скот Фицджералд иска да държи жена си у дома. Притеснява се, че ако тръгне да излиза сама, тя ще започне да флиртува и дори ще си намери любовник, за да му отмъсти и да облекчи болката в сърцето си.
Руми оприличава ума на странноприемница. Всяка сутрин посрещаме нов нечакан гост — понякога във вид на радост, друг път облечен като скръб. В странноприемницата на Зелда Фицджералд отсядат какви ли не неприятни посетители: Госпожа Тревога, Госпожа Паническа атака, Господин Негодувание, Господин Огорчение…
Накрая, през юни 1930 година, след месеци, през които Зелда е имала нервни сривове и халюцинации и е направила опит за самоубийство, й слагат диагноза „шизофрения“ и тя е откарана в болница. Прекарва следващите осемнайсет години сред грижите на психиатрите. Малко след това пише на Скот писмо, твърде показателно не само за душевното й състояние от онова време, но и за яркия й бурен стил: „Каквото и да става от тук нататък, пак знам дълбоко в себе си, че това е безбожна мръсна игра: че любовта е горчива и няма друго освен нея, а останалото е за емоционалните просяци по земята…“24.
23
Сред добрите биографии е „Зелда“ на Нанси Митфорд (Mitford, N. Zelda. New York, 1983). — Б.а.