Отговарям, че точно сега съм на светлинни години от тези неща. Добавям, че е огромна отговорност да даваш живот в този свят. Но че си представям как когато остарея, тоест след още доста романи, мога да стана приемна майка или да отглеждам чужди деца, да помагам с образованието им и така нататък.
В края на седмицата интервюто излиза с възможно най-гръмкото заглавие: „Подготвям се за мащеха“.
До откровението има моя снимка: застанала съм пред двореца Топкапъ в Истанбул. Облечена съм от глава до пети в черно, от силния вятър главата ми прилича на копа сено, гледам смръщено. Когато съпоставиш образа ми с онова, което съм казала, изглеждам като черен паяк, готов да се нахвърли на първия срещнат разведен мъж с деца.
Решавам известно време да не давам повече интервюта.
Приблизително по същото време, сякаш от небето върху главата ми е паднала муза, започвам да пиша нов роман. Казва се „Светецът на зараждащите се безумия“. В него скръбта е забулена с хумор, а хуморът — със скръб. Разказва се за няколко чужденци в Щатите, които са дошли от най-различни култури и се борят — невинаги успешно — с натрапчивото отчуждение. Пиша за „местни“ и за „пришълци“, за това да се числиш и да не се числиш към средата, да се чувстваш като преобърнато дърво с корени в небето.
Част четвърта
Никога не казвай „никога“
Сладка любов
Имаме една ниска закръглена чистачка мексиканка — Розарио, и всяка сутрин в седем часа тя минава с прахосмукачката северозападната част на библиотеката, където обикновено работя нощем. Още говоря испански, макар и спънато. Розарио обича да слуша смешното ми произношение и да поправя грешките ми. Освен това всеки ден ме учи на нови думи и се черви и кикоти, докато ги повтарям, защото някои са доста нецензурни.
Заспя ли на коженото канапе само на няколко крачки от колекцията с произведения на Джон Стюарт Мил25, именно Розарио ме буди. Носи ми кафе, толкова силно и черно, че след като отпия и глътка, сърцето ми бумка цели три минути. Въпреки това не й казвам да го прави слабо. Сигурно ми е симпатична.
— Защо работиш толкова много? — пита ме тя веднъж, като сочи лаптопа и купчината книги.
— Ти също работиш много — отвръщам и соча прахосмукачката и парцала.
Тя кимва. Знае, че съм права. После си сваля верижката и ми я показва. На сребърния медальон са закачени четири пръстена. Питам я какво означават, а тя отвръща, ухилена до уши:
— По един пръстен за всяко дете.
Майка е на четири деца. Затова работи толкова много. Иска да живеят по-добре от нея.
— Ами мъжът ти? — питам я. — Tu marido26?
— Marido ли?… Бум — уточнява Розарио, сякаш говори за барут. Не разбирам дали е починал, дали е избягал с друга, или никога не е имало такъв. Без да обръща внимание на объркването ми, тя се усмихва отново и ме сръчква с лакът. — Децата са благословия — заявява.
— Радвам се за теб.
Розарио ме потупва по рамото толкова искрено и приятелски, че аз изпивам с нея още две чаши кафе, от които сърцето ми направо ще се пръсне.
— Добро момиче си — казва ми Розарио.
— Някои от момичетата в мен наистина са добри — отвръщам, понеже съм се сетила за своите Палечки.
На Розарио това й се струва забавно и тя прихва така, че за малко да изгуби равновесие. След като идва на себе си, казва:
— Щом завършиш книгата, не е нужно да я пращаш на издател. Има по-лесен начин.
— Така ли? — питам и се приближавам малко към нея.
— Ами да — кима Розарио. — Прати я на Опра. Ако тя сложи печат на книгата, вече няма да ти се налага да работиш толкова много.
— В Щатите слагат печати на книгите, така ли? — интересувам се.
— Si claro mujer27. — Розарио върти очи и добавя: — Нямаш си представа колко луди понякога са тия американци.
Благодаря й за съвета. После се връщам към романа си, а тя — към работата — тръгва бавно, като влачи прахосмукачката и дърпа до себе си кофата на колелца с миещи препарати и сапун. Изчезва между пътеките с рафтове, по които са наслагани книги с твърди корици. Бум!
През лятото се прибирам за малко в Истанбул. Тук съм, за да събера някои неща от старото си жилище, да се видя с приятелите и майка си, да прочета в града някои книги, да подпиша едно друго и да скрепя договора с турския издател на „Светецът на зараждащите се безумия“, която току-що съм завършила. После, след десет дни, се връщам в Щатите.