Выбрать главу

Жена, изпреварила времето си, писателка, която се прекланя пред Гьоте, Луиза Мей Олкът също има предпочитания към Джо и донякъде прилича на нея: пълна с енергия, идеи и мотивация. Историите, разказани в „Малки жени“, имат много допирни точки с живота в семейството й, където тя е втората от общо четири сестри. Олкът наблюдава внимателно хората, които среща, поглъща диалозите, които чува, и после ги вмества в повествованието си. Вечно замисля нови книги, изживява фабулата наум, твори, където я застигне вдъхновението, решена е да печели от писане. „Никога не съм имала кабинет — казва веднъж. — Работа ми вършат всяка хартия и писалка, единственото, което ми трябва, е стар атлас върху коленете.“

След като излиза от печат, „Малки жени“ носи на авторката си слава и успех, надхвърлящи скромните й очаквания. Олкът пише ненаситно, понякога забравя да се храни и да спи. Читателите и критиците искат продължение на историята и това вероятно я е и мотивирало, и ограничавало. Първоначално писателката не смята Джо да се омъжва, иска тя сама да си изкарва с пот на челото хляба, но издателят е на друго мнение. Заради постоянния натиск, който и той, и други оказват на Олкът, тя въвежда в живота на Джо и мъж: професор Беър. И читателят знае, че Джо е разкъсвана между два подтика: между отговорността пред семейството и желанието да храни личността и свободата си. „Ще се постарая да бъда каквато той обича да ме нарича: «малка жена», да не съм груба и дива, да изпълнявам дълга си тук, вместо да искам да съм някъде другаде…“ Джо се бори с очакванията, които семейството й има за нея, и накрая избира брака и семейния живот пред писателското поприще, крайно решение, каквото самата Олкът няма да вземе никога.

Тя се отнася подозрително към брака като институция. Ясно й е, че на жени, които искат да си стъпят на краката, ще им бъде трудно да се приспособят към семейния живот. „За много от нас свободата е по-добър съпруг от любовта“, заявява тя, като намеква, че понякога жената писателка може да намери свобода единствено като остане стара мома.

Сестра й Мей, надарена и плодовита художничка, предпочела да живее в чужбина, е щастливо омъжена. Има вид на жена, постигнала всичко: успешна кариера и добър брак. Луиза Олкът сравнява самотата си с пълноценния живот на сестра си и казва: „Тя винаги получаваше каймака на всичко и го заслужаваше“. За беда, Мей умира малко след като ражда момиченце. Последното й желание е новороденото, кръстено на леля си Луиза Мей и получило прякора Лулу, да бъде пратено при леля си и тя да го отгледа.

Така Луиза Олкът, която така и не се омъжва, се оказва принудена да се грижи за дъщерята на сестра си. Дарява на момиченцето цялата си любов и дори пише за него разкази, по-късно озаглавени „Библиотеката на Лулу“.

Във втората книга от поредицата „Малки жени“ — „Добри съпруги“, има великолепен пасаж, в който Олкът разказва за желанието на Джо, а според мен и за своето, да пише белетристика. Мисля, че това е едно от най-добрите описания на творческия процес изобщо, и всеки път, когато го чета, се усмихвам неволно: „Тя в никакъв случай не се смяташе за гений, но когато изпадаше в пристъп на писане, му се отдаваше изцяло и живееше блажено, без да забелязва потребностите, грижите и лошото време — седеше щастлива, на сигурно, в един въображаем свят, пълен с приятели, почти толкова истински и скъпи за нея, както приятелите от плът и кръв“30.

Изключително работлива е, в природата й има нещо от Чехов: „Не искам да живея, ако не мога да съм полезна“, заявява тя. Така и умира в Бостън през 1888 година, когато от старост вече не може да пише.

Родена на 22 ноември 1819 година, Мери Ан Евънс е срамежливо, затворено и чувствително дете, което обича да чете и да учи. Животът й се свежда до едно преображение, до пътуване, превърнало я в неспокойната, волева и откровена писателка, позната на всички като Джордж Елиът. Когато е на трийсет и две години, тя се влюбва във философа и критик Джордж Хенри Луис. Той е женен, но бракът му е „отворен“ — дори според днешните представи. Жена му Агнес има любовна връзка с друг мъж и когато ражда от него, Луис с удоволствие твърди, че детето е негово. Въпреки че двамата си остават женени, те са престанали да се виждат като съпруг и съпруга. Мери Ан и Джордж живеят под един покрив. Тя приема синовете му като свои. Във викторианското общество не е нещо нечувано хората да имат извънбрачни връзки, но двамата са толкова открити в любовта си, че това поражда скандал.

вернуться

30

Alcott, I. M. Good Wives. Mont., 2010, p.29.