— Извинявай, че ти разбих сърцето — подхващам смирено аз. — Не знам какво да направя, за да ми простиш, и ме е страх, че може би съм закъсняла. Но има нещо, което трябва да обсъдим спешно. Може ли да вляза?
— Съжалявам — отвръща тя ледено. — Малко бързам, нямам време за теб. — Поглежда през рамо към кухненския плот — аха, и да ми затръшне вратата под носа. Може и да го направи. — Готвя на печката — обяснява Мама Сутляш. — Телешки кебап с артишок. По специална рецепта, която изисква пределно внимание. Освен това варя ягодов мармалад. Ако кипне, ще се захароса. Трябва да се връщам към работата.
— Чакай, моля те. — Думите засядат на гърлото ми, но все пак успявам да изрека членоразделно едно изречение: — Слушай, не знам какво да правя и съм уплашена. Имам нужда да поговоря с някого, другите Палечки обаче няма да ме разберат. Можеш да ми помогнеш само ти.
— И защо така? — вдига тя вежда.
— Защото съм бременна.
Най-неочаквано вратата се отваря широко, всичко се оглася от радостен писък, а Мама Сутляш изхвърча навън с грейнало лице и разперени ръце. От щастие скача нагоре-надолу. Никога не съм виждала човек, който да се радва толкова от новина, и за миг се притеснявам, че Мама Сутляш е полудяла.
— Честито! — вика тя с цяло гърло и ме гледа с широко отворени очи, като дете в цирк.
— Изслушай ме, моля те. Толкова съм объркана, че не знам какво да правя и как да се чувствам. Да ти призная, май не бях готова за такова нещо.
— Страхотно! Невероятно! О, благословена да си! — крещи отново Мама Сутляш. — Влизай, влизай, ела да хапнеш. Сега трябва да се храниш по-добре.
През следващия час не правя друго, освен да се тъпча. Макар и да не успява да ме убеди да хапна месо, Мама Сутляш ме кара да изгълтам щедро парче малинов чийзкейк, а после ми пъха в устата домашни пасти и супена лъжица мармалад. След като се уверява, че не мога да хапна и залък повече, се обляга — изведнъж е станала сериозна.
— Така, така. Ето как стоят нещата — заявява Мама Сутляш. — Значи си опряла до помощта ми?
Промяната в гласа й не ми допада, но въпреки това кимвам.
— Добре де. Ще ти помогна. Но при едно условие.
— Какво?
— Политическият режим трябва да се промени. Няма повече да живеем във военен режим, ясно ли е? Приключихме с този преврат.
— Разбира се, определено — потвърждавам като добра овчица. — Винаги съм искала Хорът на несъзвучните гласове да се доближи до пълнокръвната демокрация. Това ще бъде началото на нова епоха.
— Понеже стана дума за това… — подхваща Мама Сутляш, но изведнъж получава пристъп на кашлица.
— Нещо ти заседна на гърлото ли?
Мама Сутляш идва на себе си.
— Нека бъде ясно едно — отсича тя. — Не се застъпвам за демокрацията. Всъщност искам да се върнем отново към монархията с тази малка разлика, че този път царица ще бъда аз.
Сигурно се шегува. Тъкмо да изсумтя, когато нещо в очите й ме спира.
— Имаше ли демокрация, когато бях онеправдана? — пита Мама Сутляш. — Защо сега, когато съм се нагърбила с всичко, да търпя демокрация? Око за око, зъб за зъб. Крайно време е вълната да се обърне.
Изведнъж започва да ме дразни, почти да ме плаши.
— Върви да ми направиш златна корона — подканя Мама Сутляш. — Онези двете, най-лудите, вече не са на власт. Ще ги пратя да гният в Алкатраз!
— Вътре в мен и Алкатраз ли има? — питам.
— Няма, но аз ще построя — ревва тя. — Най-после ролите са разменени. Je suis l’etat!31
На връщане се отбивам у Госпожица Циничната Интелектуалка и й съобщавам новината. Тя ме слуша, без да казва и дума, пребледняла е като платно. Двете отиваме заедно в жилището на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и я предупреждаваме, че предстои смяна на властта.
— Не можеш да ни разкараш просто така — възразява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, но в гласа й няма сила.
— Не можеш да ни причиниш такова нещо — повтаря като нервен папагал и Госпожица Циничната Интелектуалка.
— Не съм в състояние да направя нищо — отбелязвам аз. — Тази бременност промени всичко. Към днешна дата с преврата ви е свършено.
Вътре в мен първо имаше олигархия, после преврат.
Сега в Моите земи се възцари монархия.
Част пета
В ръцете на съдбата