Един от моряците го посрещна на борда и го съпроводи до кърмовата палуба, където висок мъж с шлем за заваряване ремонтираше пукнатината в един от шевовете на малка подводница.
Пит загаси електрожена и вдигна визьора.
— Доктор Димитров? — попита той.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Пит. — Археологът пусна чантата на земята и двамата се здрависаха. — За мен е чест, че получих подкрепата на Националната агенция за водно и подводно дело за моя проект. — Димитров стрелна поглед към миниподводницата. — Повредена ли е?
Джордино изскочи от люка на машината, стиснал сноп електрически кабели, и се представи.
— Малко е поочукана, но повредите не са толкова страшни, колкото изглеждат. След като сменим водометните движители и проведем няколко изпитания за безопасност, ще е готова за използване. Най-много след четиресет и осем часа.
Пит кимна.
— Извадената временно от строя подводница няма по никакъв начин да повлияе на вашето проучване.
— Радвам се да го чуя — отговори Димитров, — защото зная, че времето ви в Черно море е ограничено.
Пит огледа картината и чантата на мъжа, после посочи към мидела на кораба.
— Георги, хайде да идем на сянка и ще можеш да ни разкажеш за „Фетхие“[14].
Те се събраха в близката лаборатория, където Джордино помогна на българина да облегне картината на една от водонепроницаемите прегради.
— Не пътувате с малко багаж — отбеляза той.
Димитров се усмихна.
— Това е единственото известно изображение на „Фетхие“. Нарисувано е по време на спускането му на вода през 1766 г. Уредникът на българската Национална художествена галерия е мой приятел и ми позволи да я взема назаем.
Пит се зае да изучава картината, на която беше изобразена тримачтова фрегата, излизаща от Златния рог, вдигнала всички платна. От стълба на кърмата се вееше голям червен флаг[15], определяйки кораба като част от отоманската флота.
— Чудесен кораб. Какво можете да ни разкажете за него? — попита Пит.
— Построен е като бърза фрегата за подкрепа на по-големите кораби в бойната линия. Изглежда е бил стациониран в Александрия, преди да се върне отново на служба при султана.
— Как така е потънал в Черно море? — полюбопитства Джордино.
— В началото на Руско-турската война руската армия напредва през онова, което днес са Украйна и Молдова, и печели голяма победа в Кагулската битка[16]. Една от жените на султан Мехмед III била в близката крепост Измаил, за да посети ранения си син, когато фронтът се приближил. Султанът изпратил от Константинопол „Фетхие“, за да ги вземе. Султанският антураж се качил на кораба и поел надолу по Дунав през август 1770. Повече никой не ги видял.
— Руснаците ли са го потопили? — попита Пит.
— Някои историци смятат, че е така, но няма документи, които да го потвърждават. Повечето, както и аз, мислят, че е бил изгубен по време на буря някъде до българското крайбрежие.
Пит поклати глава.
— Това звучи като твърде голям район на проучване.
— Знаете по-добре от мен колко е трудно да се намерят корабни останки — каза Димитров. — Истината е, че „Фетхие“ може да се намира в район с размери петдесет хиляди квадратни мили. Може да прекарам остатъка от живота си в гонитба на нейния килватер. Наскоро обаче открих малко допълнителна информация, която смятам, че ще ни осигури плодотворно търсене. — Димитров отвори кожената си чанта и извади от нея фотокопие на ръкописна страница от дневник.
Пит видя, че е на турски, и предположи, че съдържа данни за времето.
— Бележка в корабен дневник?
— Точно така — кимна Димитров. — Принадлежал е на османската търговска шхуна „Сеяс“. Учен от Българската академия на науките попаднал на него в архивите на едно училище и любезно ми го предостави.
— Какво пише? — попита Джордино.
Димитров започна да превежда ред по ред.
— „Умерен вятър от югозапад, вълнението отслабва. На обед, когато времето се подобри, вдигнахме котва от убежището ни под нос Ерулска и продължихме плаването си за Галац. След час наблюдателят съобщи за струпване на отломки откъм подветрената страна, включително част от мачта с червено знаме и тугра на него.“
15
Султаните използват различни знамена. Червеното знаме с бели полумесец и звезда е прието за официално по време на реформите на Ганзимата през 1844 г. — Б. пр.