Но аз ви разказах за любовта… Как обичах…“
Людмила Игнатенко, жена на загиналия
пожарникар Василий Игнатенко
Интервю на авторката със самата себе си за пропуснатата история и за това, защо Чернобил поставя под съмнение нашето виждане за света
— Аз съм свидетел на Чернобил… Най-важното събитие на двайсети век въпреки страшните войни и революции, с които ще бъде помнен този век. Минаха повече от двайсет години от катастрофата, но досега въпросът за мен е: за какво свидетелствам — за миналото или за бъдещето? Толкова е лесно да се подхлъзнеш в баналността… В баналността на ужаса… Но аз гледам на Чернобил като на начало на новата история, той не е само знание, а и предзнание, защото човек е встъпил в спор с предишните представи за себе си и за света. Когато говорим за миналото или за бъдещето, влагаме в тези думи своите представи за времето, но Чернобил — това е преди всичко катастрофа на времето. Радионуклидите, разпръснати по нашата земя, ще живеят петдесет, сто, двеста хиляди години… И повече… От гледна точка на човешкия живот те са вечни. Какво можем да разберем? По силите ли ни е да научим и разпознаем смисъла на този все още непознат нам ужас?
За какво е тази книга? Защо я написах?
— Тази книга не е за Чернобил, а за света на Чернобил. За самото събитие вече са изписани хиляди страници и са снимани стотици хиляди метри кинолента. Захванала съм се с това, което бих нарекла пропусната история, безследните следи на нашето пребиваване на земята и във времето. Пиша и събирам всекидневността на чувствата, мислите, думите. Опитвам се да достигна до бита на душата. Животът през обикновенния ден на обикновените хора. Тук всичко е необикновено — и събитието, и хората, когато те обживяват новото пространство. За тях Чернобил не е метафора, не е символ, той е домът им. Колко пъти изкуството е репетирало апокалипсиса, предлагало е разни технологични версии на Страшния съд, но сега знаем със сигурност, че животът е къде-къде! по-фантастичен. Година след катастрофата някой ме попита: „Всички пишат. А вие живеете тук и не пишете. Защо?“. А аз не знаех как да пиша за това, по какъв начин и откъде да започна. Ако по-рано пишех книгите си, вглеждайки се в чуждите страдания, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитията. Сляхме се в едно, не остана разстояние между нас. Името на моята малка, загубена в Европа страна, за която светът по-рано не беше чувал почти нищо, зазвуча на различни езици, превърна се в дяволска чернобилска лаборатория, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ. Където и да отидех, винаги ме оглеждаха с любопитство: „А, вие сте от там? Какво има там?“ Разбира се, можеше бързо да напиша книга, като тези, които после се появяваха една след друга — какво се бе случило онази нощ в централата, кой е виновен, как скриха за аварията от света и от собствения си народ, колко тона пясък и бетон бяха необходими, за да се направи саркофагът над издишващия смърт реактор — но нещо ме спираше. Задържаше ми ръката. Какво? Усещането за тайна. Това скоропостижно вселило се в нас усещане тогава витаеше над нашите разговори, действия, страхове и вървеше подир събитието. Събитието — чудовище. У всички се появи изказаното или неизказано чувство, че сме се докоснали до неизвестното. Чернобил е тайна, която тепърва ни предстои да разгадаем. Неразчетен знак. Може би загадката на двайсет и първи век. Повикът му. Стана ясно: освен комунистическите, националните и новите религиозни призиви, сред които живеем и преживяваме, занапред ни чакат други призиви, по-свирепи и тотални, но все още скрити от очите. Но нещо след Чернобил се пооткрехиа…
Нощта на 26 април 1986 година… За една нощ се преместихме на друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тази реалност се оказа не само по-голяма от нашето познание, но и от въображението ни. Скъса връзката между времената. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, които да отворят тази врата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това, което видях и преживях“, „никой по-рано не ми е разказвал нещо подобно“, „в нито една книга не съм чел за това и на кино даже не съм виждал". Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяване…Него всички го запомниха… Някъде на върха приемаха някакви решения, съчиняваха секретни инструкции, издигаха в небето вертолети, задвижиха по пътищата огромно количество техника, а долу чакаха нареждания и се страхуваха, живееха чрез слуховете, но всички мълчаха за едно — какво всъщност се бе случило? Не намираха думи за новите чувства и не намираха чувства за новите думи, не можеха още да се изразяват, но постепенно се потапяха в атмосферата на новото мислене, така днес може да бъде определено онова наше състояние. Просто фактите вече не стигаха, влечеше ни желанието да се вгледаме в тях, да вникнем в смисъла на ставащото. Ефектът на потресението! И аз търсех тоя потресен човек… Той говореше с нови думи… Гласовете понякога се промъкваха, както през сън или бълнуване, от паралелен свят. Покрай Чернобил всички почнаха да философстват. Станаха философи. Храмовете пак се напълниха с хора… С вярващи и доскорошни атеисти… Търсеха отговориткоито физиката и математиката не можеха да дадат. Триизмерният свят се разтвори и аз не срещх смелчаци, които пак бихамогли да се закълнат в Библията на материализма. Ярко избухна безкрайността. Философите и писателите замълчаха, излязоха от познатите релси на културата и традицията. В първите дни най-интересно от всичко бе да се говори не с учените, не с чиновниците и военните с големите пагони, а със старите селяни. Те живеят без Толстой и Достоевски, без интернет, но съзнанието им по някакъв начин бе поместило в себе си новата картина на света. Без да се разруши. Вероятно всички ние по-скоро бихме могли да се справим с военна атомна ситуация като в Хирошима, а и всъщност се готвехме за нея. Но катастрофата стана на невоенен ядрен обект, а ние бяхме хора на своето време и вярвахме, както ни учеха, че съветските атомни централи са най-надеждните в света, че можем да ги построим и на Червения площад. Военният атом, това са Хирошима и Нагасаки, а мирният атом — електрическата крушка във всеки дом. Никой още не се бе сещал, че военният и мирният атом са близнаци. Съучастници. Поумняхме, целият свят поумня, но поумня след Чернобил. Днес беларусите като живи „черни кутии“ записват информацията за бъдещето. За всички.