Те са загубени за науката. За историята. Да можеше да ce намерят онези, които са нареждали да се прави това…
Как ли биха се оправдали? Какво ли биха си измислили?
Никога няма да ги оправдая… Никога! Заради едно момиченце… Тя танцуваше в болницата, танцуваше ми полка. Ставаше на девет години в същия ден. Толкова красиво танцуваше… След два месеца ми звънна майка ѝ: „Оленка умира!“. И аз нямах сили да отида в болницата този ден. А после вече беше късно. Оленка имала малка сестричка. Събудила се сутринта и казала: „Мамичко, видях насън как долетяха два ангела и взеха нашата Оленка. Казаха, че на Оленка там ще ѝ бъде добре. Няма да е болна от нищо. Мамо, нашата Оленка я взеха два ангела…“.
Никого не мога да оправдая…“
Ирина Кисельова,
журналистка
Монолог за безпределната власт на един човек върху друг човек
„Аз не съм хуманитарист, физик съм. Затова фактите, само фактите…
Някога ще трябва да се отговаря за Чернобил… Ще дойде такова време, когато ще трябва да се отговаря както за трийсет и седма година. Нека да е след петдесет години! Нека старите… Нека мъртвите… Те ще отговорят, те са престъпниците! (Замълчава.) Трябва да се запазят фактите… Фактите! Те ще са нужни…
В този ден, двайсет и шести април… Бях в Москва. В командировка. Там разбрах за аварията.
Звъннах в Минск на първия секретар на ЦК на Беларус Слюнков, звъня един, два, три пъти, но няма връзка. Намерих помощника му (той ме познаваше добре):
— Звъня от Москва. Свържете ме със Слюнков, имам спешна информация. Аварийна!
Звъннах по правителствената линия, но бяха засекретили всичко. Само като почнеш да говориш за аварията, връзката веднага се разпадаше. Следяха, естествено! Подслушваха. Съответните органи… Държава в държавата… И това, при положение, че звънях на първия секретар на ЦК… А аз? Аз бях директор на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус. Професор, член-кореспондент… Но и от мен го засекретиха…
Трябваха ми два 4àca, докато слушалката вземе самият Слюнков. Докладвам:
— Аварията е сериозна. По мои сметки (а аз в Москва вече бях обсъдил едно-друго с някой хора, пресметнал) радиоактивният стълб се движи към нас. Към Беларус. Трябва незабавно да се проведе йодна профилактика на населението и да се изселят всички онези, които живеят близо до централата. На сто километра да се махнат хората и животните.
— Докладваха ми вече — казва Слюнков, — имало е пожар, но са го загасили.
Не издържам:
— Това е лъжа! Очевидна лъжа! Всеки физик ще ви каже, че графитът гори със скорост пет тона в час. Представяте ли си колко ще гори!
Заминах за Минск с първия влак. Безсънна нощ. На сутринта си бях вкъщи. Измерих щитовидната жлеза на сина ми, беше сто и осемдесет микрорентгена в час! Тогава щитовидната жлеза беше идеалният дозиметър. Нужен беше калиев йодид. Това е обикновен йод. На половин чаша кисел две-три капки за деца, а за възрастни — три-четири капки. Реакторът горя десет дни, значи десет дни трябваше да се пие. Но никой не ни слушаше! Учените, медиците. Науката служеше на политиката, и медицината я повлякоха в политиката. И още как! Не трябва да се забравя на какъв социален фон работеше съзнанието ни, какви бяхме тогава, преди десет години. Работеха КГБ, тайните служби. Заглушаваха „западните гласове“. Хиляди табута, партийни и военни тайни… Инструкции… Освен това всички ни бяха учили, че мирният съветски атом е съвсем безопасен, както торфът и въглищата. Такива хора бяхме, сковани от страх и предразсъдъци. От суеверието на вярата… Но фактите, само фактите…
В онзи ден… На двайсет и седми април реших да замина за Гомелска област, която граничи с Украйна. В районните центрове Брагин, Хойники, Наровля до централата са само няколко десетки километра. Трябваше ми цялата информация. Да взема прибори, да замеря фона. А фонът беше следният: в Брагин трийсет хиляди микрорентгена в час, в Наровля — двайсет и осем хиляди… Сееха, оряха. Готвеха се за Великден… Боядисваха яйца, печаха козунаци… Каква радиация? Какво е това? Никакво нареждаше нямаше. Отгоре искат справки как тече сеитбата, с какви темпове. Гледат ме като ненормален: „Откъде сте? За какво говорите, професоре?“. Рентгени, микрорентгени… Извънземен език…
Върнахме се в Минск. На булеварда продават пирожки, сладолед, кайма, хлебчета. Под радиоактивния облак…
Двайсет и девети април. Помня всичко точно… По дати… В осем чacà сутринта вече бях в приемната на Слюнков. Напирам, напирам. Не ме приемат. И така до пет и половина вечерта. В пет и половина от кабинета на Слюнков излезе един наш известен поет. Познаваме се с него: