— С другаря Слюнков обсъждахме проблемите на беларуската култура.
— Скоро няма да има кой да я развива тази култура — избухнах аз, — кой да ви чете книжките, ако сега не изселим хората около Чернобил! Ако не ги спасим!
— Какво говорите?! Там вече всичко е изгасено.
Все пак се добрах до Слюнков. Обрисувах му картината, която видях вчера. Трябва да се спасят хората! В Украйна (вече бях се обадил там) е започнала евакуация…
— Какви са тези ваши дозиметристи (от моя институт) които ходят из града и всяват паника! Посъветвах се с Москва, с академик Илин. У нас всичко е наред… За пробива е хвърлена армията, военна техника. В централата работи правителствена комисия. Прокуратурата. Там са се заели… Не трябва да се забравя, че тече студената война. Заобиколени сме от врагове…
На земята ни вече лежаха хиляди тонове цезий, йод, олово, цирконий, кадмий, берилий, бор, неизвестно количество плутоний (в ураново-графитните реактори тип РБМК в чернобилския им вариант се работеше с оръжеен плутоний, от който се правят атомните бомби) — общо четиристотин и петдесет типа радионуклиди. Количеството им е равно на триста и петдесет бомби, хвърлени над Хирошима. Трябваше да се говори за физика. За законите на физиката. А говореха за враговете. Търсеха врагове.
Рано или късно, за това ще трябва да се отговаря. „Някой ден ще се оправдавате — казах на Слюнков, — че сте тракторостроител (бивш директор на тракторния завод) и не разбирате от радиация, но аз съм физик, имам представа за последствията.“ Но как така? Някакъв си професор, някакви физици се осмеляват да поучават ЦК? Не, те не бяха шайка бандити. По-скоро заговор на невежеството и корпоративността. Принципът им на живот, апаратната школовка беше да не бият на очи. Да угодничат. По това време подготвяха прехвърлянето на Слюнков на по-висок пост в Москва. Ето! Мисля, че бяха звъннали от Кремъл… Горбачов… Казал, вие там, беларусите, не създавайте паника, че Западът така и така шуми. А правилата на играта са такива, че ако не угодиш на висшестоящото началство, няма да те повишат в длъжност, няма да те пратят в онази командировка, няма да ти дадат онази вила… Трябва да се харесаш… Ако си бяхме същата затворена система зад желязната завеса, хората и досега щяха да си живеят срещу самата централа. Щяха да го засекретят! Спомнете си за Кищим, Семипалатинск… Сталинска страна. Все още сме сталинска страна…
В инструкциите в случай на опасност от ядрена война се препоръчва незабавно да се проведе йодна профилактика на населението. При опасност! А тук… Три хиляди микрорентгена в час… Но се страхуваха не за хората, а за властта. Страна на властта, а не страна на хората. Приоритетът на държавата е безспорен. А цената на човешкия живот е равна на нула. Имаше начини! Предлагахме… Без публично оповестяване, без паника… Просто да се вкарат йодни препарати във водоемите, от които се взема питейна вода, да се добавя в млякото. Е, щяха да почувстват друг вкус на водата… Друг вкус на млякото… В градовете държаха в наличност седемстотин килограма препарати. Така си останаха по складовете… За резерва. От гнева отгоре повече ги беше страх повече, отколкото от атома. Всеки чакаше обаждане, нареждане, но не предприемаше нищо сам. Страх от лична отговорност. В чантата си носех дозиметър… Защо? Не ме пускаха, дотегнах им в големите кабинети… Тогава вадех дозиметъра и го допирах до щитовидните жлези на секретарките, личните шофьори, които седяха в приемните. Плашеха се и това понякога помагаше — допускаха ме. „Е, що за истерии, професоре? Само вас ли ви е грижа за беларуския народ? Човек все от нещо умира: от пушене, в автомобилна катастрофа, самоубива се.“ Смееха се на украинците. Те пълзят на колене в Кремъл, молят се за пари, лекарства, дозиметрична апаратура (тя не достигаше), а нашият (този Слюнков) за петнайсет минути докладва обстановката: „Всичко е наред. Ще се справим със собствени сили“. Похвалиха го: „Браво, братя беларуси!“.
Колко живота струваше тази похвала?!
Имам информация, че самите те, началството, са вземали йод. Когато ги обследваха сътрудниците на нашия институт, всички имаха чиста щитовидна жлеза. Без йод това е невъзможно. Децата си също тихомълком ги бяха отвели някъде надалеч. Те самите, когато ходеха в командировки, имаха респиратори, специално облекло. Всичко, което другите нямаха. И отдавна вече не е тайна, че около Минск имаше специално стадо. Всяка крава беше с номерче, прикрепено индивидуално. Персонално. Имаше специални земи, специални парници… Спецконтрол… Най-отвратителното… (Замълчава.) Никой още не е отговарял за това…