Престанаха да ме приемат. Да ме изслушват. Почнах да ги засипвам с писма. С докладни записки. Пращах карти, цифри. По всички инстанции. Събраха се четири папки по двеста и петдесет страници. Факти, само факти… За всеки случай копирах два екземпляра, един в моя служебен кабинет, а другия го криех у дома. Жена ми го криеше. Защо правех копия ли? Трябваше да имаме памет… В такава страна живеехме… Винаги сам си заключвах кабинета. Дойдох си от една командировка — папките бяха изчезнали… Всичките четири дебели папки… Но аз съм израснал в Украйна, дедите ми са били казаци. Имам казашки характер. Продължих да пиша. Да се изказвам. Трябва да се спасяват хората! Да се изселят спешно! Все бяхме в командировки. Нашият институт състави първата карта на „замърсените“ райони. Целият юг беше в червено… Югът гореше.
Това вече е история. История на престъплението…
От института взеха цялата апаратура за радиационен контрол. Конфискуваха я. Без обяснения. Звъняха ми сутрин вкъщи със заплахи: „Стига, професоре, си плашил хората! Ще те изпратим там, където не си и сънувал. Сещаш ли се? Забравихте ли? Бързо забравихте!“. Упражняваха натиск над сътрудниците на института. Сплашваха ги.
Написах писмо в Москва…
Извика ме президентът на нашата Академия Платонов:
— Беларуският народ някога ще си спомни за теб, ти направи много за него, но това, че писа в Москва, е лошо. Много лошо! Искат да те уволня. Защо им писа? Нима не разбираш на кого си посегнал?
Имах карти, цифри. А те? Можеха да ме вкарат в лудницата… Плашеха ме. Можеше да претърпя автомобилна катастрофа… Предупреждаваха ме. Можеха да заведат дело. За антисъветизъм. Или за щайга пирони, които не са отчетени от домакина на института…
Заведоха наказателно дело…
Постигнаха своето. Направих инфаркт… (Мълчи.)
Всичко има в папките… Факти и цифри… Престъпни цифри…
Първата година…
В хранителния комбинат са преработени милиони тонове „замърсено“ зърно, хранели с него добитъка, а после месото е дошло на нашата маса. Птиците и свинете ги хранели с костно брашно, пълно със стронций…
Евакуираха селата, а полетата засяваха. По данни на института ни земите на една трета от колхозите и совхозите бяха „замърсени“ с цезий-137, често плътността на „замърсяването“ превишаваше петнайсет кюри на квадратен километър. Не можеше и дума да става за получаване на чиста продукция, там даже не трябваше да се стои дълго време. Върху много земи се изсипа стронций-90…
В селата хората се хранеха от градинките си и никой не ги проверяваше. Никой не ги просвещаваше, не ги учеше как трябва да се живее сега. Даже нямаше такава програма. Проверяваше се само това, което се изнасяше… Държавните доставки за Москва… За Русия…
Избирателно прегледахме някои деца в селата… Няколко хиляди момчета и момичета. Имаха хиляда и петстотин, две хиляди, три хиляди микрорентгена. Над три хиляди. Тези момичета никога няма да могат да родят. Те са генно увредени…
Колко години минаха… А понякога се събуждам и не мога да заспя…
Оре трактор… Питам работника от районния комитет на партията, който ни съпровожда:
— Трактористът защитен ли е поне с респиратор?
— Не, те работят без респиратори.
— Как, не ви докараха ли?
Какво говорите! Докараха ни толкова, че да стигнат до две хилядната година. Но не ги раздаваме. Ще настане паника. Всички ще се разбягат! Ще се заминат!
Какви ги вършите?
Лесно ви е, професоре, да разсъждавате! Като ви изгонят oт работа, ще си намерите друга. А аз къде да ида?
Каква власт! Безпределна власт на един човек над друг. Това вече не е лъжа, това е война срещу невинни…
По течението на Припят… Опънати палатки, хората си почиваха със семействата. Къпят се, пекат се. Не знаят, че вече няколко седмици се къпят и се пекат под радиоактивен облак. Общуването с тях беше строго забранено. Но виждам децата… Приближавам се и почвам да обяснявам. Учудване… Недоумение: „А защо радиото и телевизията мълчат?”. Придружаващият… С нас обикновено пътуваше някой от местната власт, от районния комитет на партията — такъв беше редът… Мълчеше… Мога да проследя по лицето му какви чувства се борят в него: да докладва или да не докладва? В същото време му е жал за хората! Нормален човек е… Но не знам кое чувство ще надделее, когато се върнем. Ще докладва или няма да докладва? Всеки правеше своя избор… (Известно време мълчи.)