Все още сме сталинска страна… И живее сталинският човек…
Помня в Киев… На гарата… Композициите една след друга извозваха хиляди изплашени деца. Мъже и жени плачат. Първо си помислих: „На кого му е нужна такава физика? Такава наука? Ако цената е толкова висока…“-Сега това се знае. Писаха с какви ударни темпове се е строила чернобилската атомна централа. Строиха я по съветски. Японците правят такива обекти за дванайсет години, а ние — за две-три. Качеството и надеждността на специалните обекти беше колкото на животновъден комплекс. На птицеферма! Когато нещо не достигаше, плюеха на проекта и го заменяха с такова, каквото в момента имат под ръка. Така покривът на машинната зала е бил залят с битум. Него потушаваха пожарникарите. А кой управляваше атомната централа? В ръководството нямаше нито един ядрен физик. Имаше енергетици, турбинни работници, политработници, но нито един специалист. Нито един физик…
Човекът е измислил техника, за която още не е готов. Не ѝ е равен. Може ли в ръцете на дете да се дава пистолет? Ние сме безумни деца. Но това са емоции, аз си забранявам емоциите…
На земята… В земята, във водата лежат радионуклиди, десетки радионуклиди. Трябваха радиоеколози… Но в Беларус нямаше такива, викахме от Москва. Някога в нашата Академия на науките работеше професор Черкасова, тя се занимаваше с проблемите на малките дози и вътрешното облъчване. Пет години преди Чернобил закриха лабораторията ѝ — у нас няма не може да има никакви катастрофи. За какво говорите? Съветските атомни централи са водещите и най-добрите в света. Какви малки дози? Какво вътрешно облъчване? Какви радиоактивни хранителни продукти… Съкратиха лабораторията, пенсионираха професорката. Започна някъде като гардеробиерка, подаваше палта…
И никой не пое отговорност за нищо…
След пет години… Заболяемостта от рак на щитовидната жлеза при децата нарасна трийсет пъти. Беше установен ръст на вродените пороци на развитие, на бъбречните, сърдечните заболявания, на детския захарен диабет…
След десет години… Продължителността на живота на беларусите спадна до шейсет години…
Вярвам в историята. В съда на историята… Чернобил не е приключил, едва сега започва…“
Василий Борисович Нестеренко,
бивш директор на Института
по ядрена енергетика към
Академията на науките на Беларус
Монолог за жертвите и жреците
„Човек става рано сутринта… Започва деня си…
И не мисли за вечността, ако мислите са му за хляба насъщен. А искате да накарате хората да мислят за вечността. Грешката на всички хуманисти…
Що е то Чернобил?
Пристигнахме в едно село… Имаме малък германски автобус (подариха го на фонда ни), децата ни наобиколиха: „Лельо! Чичо! Ние сме чернобилци. Какво носите? Дайте ни нещо. Дайте!“.
Ето това е Чернобил…
Напът за зоната срещаме една баба с пола, издокарана като за празник, с нова пола, с престилка, вързоп на гърба.
— Къде така, бабо? На гости ли?
— Отивам в Марки… В моята си къща…
А там има сто и четиресет кюри! Трябва да върви двайсет и пет километра. Един ден ще върви дотам и един ден ще се връща. Ще донесе трилитровия буркан, който две години е висял на оградата ѝ. Но ще е била в къщата си.
Ето това е Чернобил…
Какво помня от първите дни? Какво беше тогава? Все пак трябва оттам… За да разкажа живота си, трябва да почна с детството. Така и оттук… Имам своя начална точка. Спомням си друго… Спомням си четиридесетгодишнината от Победата. Тогава в нашия Могильов имаше за пръв път фойеверки. След официалното тържество хората не се разотидоха както обикновено, а почнаха да пеят песни. Съвсем неочаквано. Помня това общо чувство. След четиресет години за войната заговориха всички, започна осмислянето. А дотогава оцелявахме, възстановявахме, раждахме деца. Така е и с Чернобил… Тепърва ще се върнем към него, той ще ни се разкрие по-дълбоко. Ще стане светиня. Стена на плача. А засега няма формула. Няма формула! Няма идеи. Кюри, берове, зиверти — това не е осмисляне. Не е философия. Не е мироглед. Нашият човек е или с пушка, или с кръст. През цялата си история. А друг човек не е имало. Засега.
Майка ми работеше в щаба на гражданската отбрана в града, тя беше една от първите, които разбраха. Включили се всички прибори. Съгласно инструкцията, която висеше във всеки техен кабинет, трябва веднага да бъде известено населението, да се раздадат респиратори, противогази и прочее. Отворили секретните си складове, запечатани с восък, но всичко там се оказало в ужасно състояние, негодно, било неизползваемо. В училищата противогазите били от довоенните, даже размерите им не ставали за деца. Приборите излизали от строя, но никой не можел да разбере нищо, такова още никога не се било случвало. Просто изключили приборите. Мама се оправдаваше: „Ако беше избухнала война, щяхме да знаем какво да правим. Имаше инструкция. А тука?“. Кой беше начело на гражданската отбрана у нас? Генерали и полковници от запаса, за които войната започва по следния начин: по радиото предават правителствени изявления, има въздушна тревога, фугасни и запалителни бомби… Изобщо не са и разбрали, че векът е друг. Нужен беше психологически прелом. И той вече е факт. Сега знаем: ще седим, ще пием чай на празничната трапеза… Ще си говорим, ще се смеем, а войната вече ще е в разгара си. Даже няма да забележим как ще изчезнем.