А гражданската отбраната е игра, на която си играеха възрастни чичковци. Те отговаряха за парадите, за ученията… Това струваше милиони… Откъсваха ни от работа за по три дни. Без никакви обяснения — на военни учения. Тази игра се наричаше „В случай на атомна война“. Мъжете бяха войниците и пожарникарите, жените — санитарната дружина. Даваха ни комбинезони, обувки, аптечки, пакет бинтове, някакви лекарства. Че как! Съветският народ трябва да посрещне врага достойно. Секретните карти, плановете за евакуация — всичко това се пазеше в огнеупорни сейфове с восъчни печати. По тези планове за броени минути при тревога трябва да бъдат вдигнати хората и да бъдат изведени в гората, в безопасна зона. Вие сирена. Внимание! Война…
Присъждаха купи, знамена. И имаше походен банкет. Мъжете пееха за нашата бъдеща победа! И разбира се, за жените!
А неотдавна… Сега… Обявиха тревога в града. Внимание! Гражданска отбрана! Това беше преди седмица… Хората се страхуваха, но страхът беше друг. Не американците, не германците нападаха, а това там — в Чернобил? Нима пак?
Осемдесет и шеста година… Кои сме ние? Какви ни завари технологичната версия на края на света? Мен? Нас? Ние, местната интелигенция, си имахме свой кръг. Живеехме си някакъв наш живот, настрани от всичко, което ни заобикаляше. Форма на нашия протест. Имахме си свои закони: не четяхме вестник „Правда“, но списание „Огоньок“ го предавахме от ръка на ръка. Тъкмо леко бяха отпуснали юздите, ние се опивахме от това. Четяхме самиздата, най-сетне той беше стигнал и до нас, в нашата провинция. Четяхме Солженицин, Шаламов… Венедикт Ерофеев… Ходехме си един друг на гости, водехме безкрайни разговори по кухните. Тъгувахме по нещо. По какво? Някъде живееха актьори, кинозвезди… Ето, аз ще бъда Катрин Деньов… Ще си облека идиотски парцал, ще си завържа косата по необикновен начин… Тъга по свободата… По онзи, непознатия свят… Чуждия свят… Като форма на свободата… Но и това също беше игра. Бягство от реалността. Някои от нашия кръжец се сриваха, пропиваха се, други влизаха в партията, издигнаха се в кариерата. Никой не вярваше, че кремълската стена може да бъде срутена. Да бъде пробита. И че ще се разпадне… Не и в нашия живот. Щом е така, все ни е едно какво става там при вас, ние ще си живеем тук. В нашия илюзорен свят…
Чернобил… В началото — същата реакция. А на нас какво ни влиза в работата? Нека властта да си му бере гри-жата… Чернобил си е техен… И е далече. Даже на картата не го видяхме. Не е интересно. Истината вече не ни трябваше… Но когато на бутилките с мляко се появиха етикети „Мляко за деца“ и „Мляко за възрастни“… Охо, тогава! Нещо се приближава… Да, не бях член на партията, но все пак бях съветски човек. Уплашихме се: „сякаш листенцата на репичките тази година са като на цвеклото“. Но вечер като включим телевизора: „Не се поддавайте на провокациите!“. И всички съмнения се разсейваха… А първомайската манифестация? Никой не ни караше да ходим на нея, например мен никой не ме е задължавал. Имахме избор. Но не го направихме. Не помня толкова многолюдна, толкова радостна първомайска манифестация като през тази година. Беше тревожно, искаше ти се, разбира се, да си в стадото… Да чувстваш лактите на другите… Да си заедно с всички. Искахме да ругаем някого. Началниците… Правителството… Комунистите… Сега си мисля… Откъде дойде този срив… Как се срина всичко? А сривът е бил още в началото… Нашата несвобода… Върхът на волнодумството беше: „Може ли да се ядат репичките, или не?“. Несвободата вътре в нас…
Бях инженер в завода „Химволокно“ и там имахме група германски специалисти. Инсталираха ново оборудване. Видях как се държат другите хора, от един друг народ… От другия свят… Когато разбраха за аварията, веднага поискаха лекари, да се раздадат дозиметри, да се контролира храната. Слушаха тяхното си радио, знаеха какво трябва да се прави. Разбира се, нищо не им дадоха. Тогава си стегнаха куфарите и се приготвиха да си тръгнат. Купете ни билети! Изпратете ни у дома! Тръгвам си, защото не сте способни да осигурите нашата безопасност. Стачкуваха, изпратиха телеграма до правителството си… До президента… Караха се заради жените си, децата си — бяха дошли у нас със семействата си. Заради живота си! А ние? Ние как се държахме? Ах, тези германци какви са истерици! Страхливци! Измерват радиацията в борша, в котлетите… Не излизат без нужда на улицата… Срамота! Ето, нашите мъже са истински мъже! Руски мъже! Отчаяни! Борят се с реактора! Не треперят за кожата си! Качват се на разтопения покрив с голи ръце или с брезентови ръкавици (гледахме го по телевизията). А децата ни със знаменца отиват на манифестация! И ветераните от войната… Старата гвардия! (Замисля се.) Но това също е вид варварство — липсата на страх за самия себе си. Винаги казваме „ние“, а не „аз“: „ще демонстрираме съветския героизъм“, „ще покажем съветски характер“. На целия свят! Но има и „аз“! Аз не искам да умирам… Аз се страхувам…