Днес ми е интересно да проследя себе си, чувствата си. Как са се променяли. Да ги анализирам. Отдавна се улових, че вече съм по-внимателна към света наоколо. Наоколо и в мен. След Чернобил това стана от само себе си. Започнахме да се учим да казваме „аз“… Аз не искам да умирам! Аз се страхувам… А тогава? Увеличавам телевизора и гледам как връчват червено знаме на доячките, победили в социалистическо състезание. Ама това е тук при нас? До Могильов? В селото, което се бе оказало в центъра на цезиево петно? Него ще го изселят всеки момент. Всеки момент… Гласът на диктора: „Хората самоотвержено се трудят въпреки всичко“, „чудесата на мъжеството и героизма“. Ако ще и потоп да стане! С революционна стъпка! Да, не бях член на партията, но все пак бях съветски човек.
,Другари, не се поддавайте на провокациите!“ — гърмеше ден и нощ телевизорът. Съмненията се разсейваха…
(Звъни телефонът. Връщаме се към разговора след половин час.)
Интересен ми е всеки нов човек. Всеки, който мисли за това…
На нас тепърва ни предстои да осмислим философията на Чернобил. Две държави, разделени с бодлива тел: едната е самата зона, втората е всичко останало. По изгнилите стълбове около зоната като на кръстове висят бели кърпи. По наш обичай. Хората отиват там като на гробище. Све тът след технологиите… Времето се върна назад… Там е погребан не само техният дом, а цяла епоха. Епохата на вярата. В науката! В справедливата социална идея! Великата империя се пръсна по шевовете. Разпадна се. Първо Афганистан, после Чернобил. Когато империята беше разсипана, ние останахме сами. Страх ме е да го кажа, но… Ние обичаме Чернобил. Обикнахме го. Това е отново намереният смисъл на живота ни… Смисълът на страданието ни. Като войната. За нас, беларусите, светът разбра след Чернобил. Това беше прозорец към Европа. Едновременно сме и негови жертви, и негови жреци. Страшно е да се каже… Скоро го разбрах…
В самата зона… Даже звуците там са други. Влизаш в къщата… Чувството е като в „Спящата красавица“. Ако още не са разграбени снимките, съдовете, мебелите… Хората би трябвало да са някъде наоколо. Понякога ги намираме… А те не говорят за Чернобил, говорят как са ги излъгали. Вълнува ги дали ще получат всичко, което им се полага, и дали другите няма да получат повече. Народът ни винаги е имал чувството, че го мамят. На всички етапи от големия път. От едната страна е нихилизмът, отрицанието, а от другата е фатализмът. Не вярва на властта, на учените и на лекарите, но и самият той не предприема нищо. Невинен и безучастен. В самото страдание е намерен смисъл и оправдание, всичко останало няма никакво значение. По полята има табелки „Висока радиация“. Полята се обработват. Трийсет кюри… Петдесет… Трактористите седят в отворените кабини, дишат радиоактивния прах… Минаха десет години, но и досега няма трактори с херметични кабини. Десет години минаха! Кои сме ние? Живеем на заразена земя, орем, сеем. Раждаме деца. Какъв тогава е смисълът на страданието ни? Защо ни е? Защо ни е чак толкова? Сега спорим много за това с приятелите ми. Често го обсъждаме. Защото зоната не са беровете и кюритата, не са микрорентгените. Това е народът. Нашият народ. Чернобил „помогна“ на бързо загиващата ни система. Пак извънредни обстоятелства… Разпределение. Порцион. Както преди ни набиваха в главите „ако не беше войната“, така сега се появи възможността да се припише всичко на Чернобил. „Ако не беше Чернобил.“ И очите ни веднага се премрежват — скърбим! Дайте! Дайте ни! Да има какво да делим. Хранилката! Гръм да ме удари!