Чернобил вече е история. Но е и моята работа. И бит. Пътувам… Виждам… Имаше патриархално беларуско село. Беларуска къщичка. Без тоалетна и топла вода, но с икона, дървен кладенец, бродирани кърпи, килими. С гостоприемство. Отбихме се в една такава къща да пием вода, а стопанката намира от някакъв стар куфар, стар колкото нея, една кърпа и ми я подава: „Вземи за спомен от моя дом“. Имаше гора, поле. Съхраняваха се общността и остатъците от свободата: земята около къщата, градината, собствената кравичка. От Чернобил започнаха да ги изселват в „Европа“ — в европейски тип селища. Къща може да се построи — по-хубава, комфортна, но няма как да се построи на ново място този завършен свят, с който те бяха свързани като с пъпна връв. Колосален удар по психиката на човека. Разрушаване на традициите, на цялата вековна култура. Когато се приближаваш към тези нови селища, та те са като миражи на хоризонта. Разкрасени. Сини, жълто-червени. И имената са им Майски, Слънчев. Европейските вили са много по-удобни от къщите. Това е готовото бъдеще. Но в бъдещето няма как да се спуснеш с парашут… Превърнаха хората в диваци… Седят на земята и чакат да дойде самолетът, да дойде автобусът и да донесе хуманитарна помощ. Не се радват на шанса, че са се измъкнали от ада, че имат дом, чиста земя и трябва да спасят децата си, на които Чернобил е вече в кръвта, в гените. Чакат чудото… Ходят на църква… Знаете ли за какво молят Бога? За същото — за чудо. Не да им даде здраве и сили, за да постигнат нещо сами. Свикнаха да се молят… Дали на чужбината, дали на небето…
Живеят в тези вили като в кафези. Те се рушат, развалят се. Там живее несвободен човек. Обречен. Живее с обида и страх, един гвоздей няма да забие сам. Иска си комунизма. Чака. На зоната й е нужен комунизъм… На всички избори там гласуват за твърда ръка, тъгуват по сталинския ред, по военния. За тях това е синонимът на справедливост. Там и живеят повоенному: с милиционерски постове, хора с военни дрехи, пропускателна система, порциони. Чиновници, които разпределят хуманитарната помощ. На кутиите пише на немски, на руски: „Не се заменя. Не се продава“. Навсякъде се продава. Във всяка лавка…
И пак като игра… Като рекламно шоу… Водя конвой с хуманитарна помощ. Чужди хора… Чужденци… В името на Христа, в името на нещо си идват при нас. А в локвите, в мръсотията, с фланели и ватенки стои племето ми… С платнени ботуши… „Не ни трябва нищо! Така или иначе ще го откраднат!“ — чета в очите им. Но в същото време… Желание да хванат пакета, кутията с нещо чуждестранно. Вече знаем коя баба къде живее. Като в резерват… И противно, безумно желание… Обида! Изведнъж казвам: „Сега ще ви покажем! Ще ви покажем нещо! Което и в Африка не може да видите. Никъде в света няма такова нещо! Двеста кюри — триста кюри…“. Забелязвам как и самите баби се променят, някои направо са станали „кинозвезди“. Имат си заучени монолози, и сълза се стича там, където трябва. Когато идваха първите чужденци, те мълчаха, само плачеха. Сега вече се научиха да говорят. Може да падне някоя дъвка за децата, някоя кутия дрехи в повече… Може… И това е заедно с дълбоката философия, че тук те имат собствени отношения със смъртта, с времето. И не напускат къщите си, родните си селски гробища не заради германския шоколад… Или дъвките…
Връщаме се… Показвам им: „Каква красива земя!“. Слънцето се е спуснало ниско-ниско. Осветило е гората, полето. Тръгваме си. „Да — отговаря един от германската трупа, който говори руски, — красива, но отровена.“ В ръцете си държи дозиметър.
И аз разбирам, че този залез ми е скъп само на мен. Това е моята земя.“
Наталия Арсеневна Рослова,
председател на Могилъовския
женски комитет „Децата на Чернобил“
Детски хор
Алъоша Белски — 9 години, Аня Богуш -10 години, Наташа Дворецкая — 16 години, Лена Жудро -15 години, Юра Жук -15 години, Оля Звонак — 10 години, Снежана Зиневич -16 години, Ира Кудрячева -14 години, Юля Каско -11 години, Ваня Коваров — 12 години, Вадим Красносолнишко — 9 години, Вася Микулич — 15 години, Антон Нашиванкин — 14 години, Марат Татарцев -16 години, Юля Тараскина — 15 години, Катя Шевчук -14 години, Борис Шкирманков — 16 години
„Лежах в болницата…
Толкова ме болеше… Молех мама: „Мамичко, не мога да издържа. По-добре ме убий!“.
„Толкова черни облаци… Такъв порой…
Полетата станаха жълти… Зелени… Сякаш им бяха излели бои… Казваха, че това е прах от цветчетата… Не бягахме по полетата, само ги гледахме. Баба ни затваряше в мазето. А тя самата заставаше на колене и се молеше. И нас ни учеше: „Молете се! Това е краят на света. Божието наказание за греховете ни“. Брат ми беше на осем години, а аз на шест. Почнахме да си спомняме греховете си: той счупи буркан с малиново сладко… А аз не си признах на мама, че се бях закачила на оградата и си бях скъсала новата рокля… Скрих я в шкафа…