Мама често си облича черно. Черна кърпа. На нашата улица постоянно погребват някого… Плачат. Като чуя музиката, и бягам вкъщи да се моля, чета „Отче наш“.
Моля се за мама и татко…“
„Дойдоха да ни вземат войници с коли. Помислих си, че започва война…
На раменете на войниците висяха истински автомати. Говореха неразбираеми думи: „дезактивация“, „изотопи“… По пътя ми се присъни, че е станал взрив! А аз съм жив! Няма го домът, няма ги родителите ми, няма даже врабчета и врани. В ужаса си се събуждах, скачах… Повдигах щорите… Гледах през прозореца: дали не се е появила в небето онази ужасна гъба?
Помня как един войник гонеше котка… В режим „котка“ дозиметърът работеше като автомат: щрак, щрак. След нея — момче и момиче… Това беше тяхната котка… Момчето не говореше нищо, а момичето викаше: „Няма да я дам!!!“. Бягаше и викаше: „Миличка, бягай! Бягай, миличка!“.
А войникът беше с голям найлонов чувал…“
„Оставихме и заключихме вкъщи моето хамстерче. Беличкото. Оставихме му храна за два дни. А заминахме завинаги…“
„За пръв път се качих на влак…
Влакът беше препълнен с деца. Малките реват, изцапали се бяха. Имаше една възпитателка на двайсет души, а всички плачеха: „Мамо! Къде е мама? Искам у дома!“. Бях на десет години, момичетата като мен помагаха да успокояват малките. По пероните жените ни посрещаха и кръстеха влака. Носеха домашни сладкиши, мляко, топли картофи…
Водеха ни в Ленинградска област. Там вече, когато наближавахме гарата, хората се кръстеха и гледаха отдалеч. Страхуваха се от нашия влак, на всяка гара дълго го миеха. На една от спирките изкочихме от вагона и се втурнахме към бюфета, после там не пуснаха никого другиго: „Тук едни чернобилски деца ядат сладолед“. Бюфетчийката говореше с някого по телефона: „Като си тръгнат, ще измием пода с хлор и ще изварим чашите“. Ние слушахме…
Посрещнаха ни лекари. Бяха с противогази и гумени ръкавици… Взеха ни дрехите, всички вещи, даже несесерите, моливите и химикалите, сложиха ги в найлонови пликове и ги заровиха в гората.
Толкова се изплашихме… После дълго чакахме да почнем да измираме…“
„Мама и татко се целунали, и съм се родила аз.
Преди си мислех, че никога няма да умра. А сега знам, че ще умра. Едно момченце лежа заедно с мен в болницата … Вадик Коринков… Рисуваше ми птички. Къщички. Почина. Не е страшно да умреш… Ще спиш много, много дълго и никога няма да се събудиш. Вадик ми каза, че когато умре, ще живее дълго на друго място. Казало му го някое от по-големите момченца. Не го беше страх.
Сънувах, че съм умряла. Насън чувах майка ми плачеше. И се събудих…“
„Заминахме…
Искам да разкажа как се сбогуваше с нашата къща баба ми. Помоли баща ми да изнесе от зимника чувал пшеница и го разпръсна из градината: „На божиите птички“. Събра в решетото яйца и ги изсипа на двора: „На котарака и кучето“. Наряза им сланина. Изтръска от всичките си чувалчета семената: моркови, тикви, краставици, червен лук… Различни цветя… Разпръсна ги из градината: „Нека живеят в земята“. А после се поклони на къщата… Поклони се на плевнята… Обходи всяка ябълка и ѝ се поклони…
А дядо ми, когато си отивахме, си свали шапката…“
„Бях малък…
На шест, не, май на осем години. Точно така, на осем. Сега сметнах. Помня много страхове. Страх ме беше да бягам босичък по тревата. Мама ме наплаши, че ще умра. Да се къпя, да се гмуркам — от всичко ме беше страх. Да късам орехи в гората. Да хвана бръмбар с ръце… Той пълзи по земята, а тя е заразена. Мравките, пеперудите, земните пчели — всички бяха заразени. Мама си спомня, че в аптеката й били препоръчали да ми дава йод с чаена лъжичка! Три пъти на ден. Но тя се изплашила…
Чакахме пролетта: дали пак ще порасне лайката? Както преди? Всички у нас казваха, че светът ще се промени… По радиото и по телевизията… Че лайката ще се превърне в… В какво ще се превърне? В нещо друго… А на лисицата ще ѝ порасне втора опашка, таралежите ще се раждат без бодли, розите без венчелистчета. Ще се появят хора, които приличат на хуманоиди, ще бъдат жълти. Без коси, без мигли. Само с очи. А залезите няма да са червени, а зелени.