Бях малък… На осем години…
Беше пролет… Както винаги през пролетта, от пъпките бяха покарали листа. Зелени. Разцъфнаха ябълките. Бели. Замириса песекинята. Разпъпи се лайката. Бяха си същите. Тогава изтичахме до рибарите на реката: платиката има ли си като преди глава и опашка? А щуката? Проверявахме къщичките за скворци: дали са долетели? А дали ще имат деца?
Отвори ни се много работа… Проверявахме всичко…“
„Възрастните шептяха… Слушах…
От годината, в която съм се родил, от осемдесет и шеста, в нашето село няма нито момчета, нито момичета. Само аз съм. Докторите не разрешавали… Плашели мама… Нещо такова… А моята майка избягала от болницата и се скрила при баба. И ето ме… Появил съм се… Родил съм се, значи. Всичко това го подслушах…
Нямам си братче и сестриче. А много искам. А откъде се вземат децата? Бих отишъл да си намеря братче.
Баба всеки път ми отговаря различно:
— Щъркелът ги носи в човката си. А понякога момиченцата растат на полето. Ако птицата се вгледа, понякога намира момченца при ягодите.
Мама казва друго:
— Ти падна от небето.
— Как?
— Заваля дъжд и ти падна точно в ръцете ми.
Лельо, ти писателка ли си? Как така е можело да ме
няма? А къде съм бил? Някъде нависоко, на небето ли? А може и на друга планета…“
„Преди обичах да ходя на изложби… Да гледам картините…
В нашия град направиха изложба за Чернобил… Бяга из гората конче, цялото е от крака, има осем-десет, теленце с три глави, в клетка стоят плешиви зайци, като пластмасови… Хората ходят из полето със скафандри… Дърветата са по-високи от църквите, а цветята са като дървета… Не я догледах до края. Натъкнах се на една картина: момче протяга ръцете си — към глухарче ли, към слънцето ли, а това момченце има вместо нос… хобот. Прииска ми се да се разплача, да се развикам: „Не ни трябват такива изложби! Не ги правете! Така и така наоколо всички говорят за смъртта. За мутанти. Не искам!!!“. Първия ден на изложбата имаше хора, дойдоха, а после нито един човек. Писаха по вестниците, че в Москва, в Санкт Петербург цели тълпи ходели. А у нас залата беше празна.
Бях на лечение в Австрия, там има хора, които биха си окачили такава снимка у дома. Момче с хобот… Или перки вместо ръце… И всеки ден да я гледат, за да не забравят за онези, на които им е зле. Но когато живееш тук, тогава това не е фантастика и изкуство, а живот. Моят живот… Ако трябва да избирам, по-добре да си окача в стаята красив пейзаж, на който всичко да е нормално: и дърветата, и птиците. Обикновено. Радостно…
Искам да мисля за красивото…“
„Първите дни след аварията…
В нашето градче изчезнаха врабчетата… Търкаляха се навсякъде: в градините, по асфалта. Събираха ги и ги из-
возваха с контейнерите с листата. През онази година не разрешаваха да се палят листата, бяха радиоактивни. Листата ги погребваха.
След две години врабчетата се появиха. Радвахме се, викахме си един па друг: „Вчера видях врабче. Върнали са се“.
Изчезнаха майските бръмбари. И досега ги няма. Може да се върнат след сто или хиляда години, както казва нашият учител. Даже аз няма да ги видя… А съм на девет години…
Какво пък остава за баба ми! Тя е стара…“
„Първи септември… Строени сме в редици…
И нито един букет. Знаехме вече, че в цветята има много радиация. Преди началото на учебната година в училището работеха не дърводелци и бояджии, както преди, а войници. Косяха цветята, махаха и извозваха някъде пръстта с коли с ремаркета. Изкорениха големия стар парк. Старите липи. Баба Надя… Винаги я викаха у дома, когато някой умреше. Да оплаче. Да прочете молитви. „Не е ударила мълния… Не ни е нападнала суша… Не ни е заляло морето… Лежат като черни гробове… — плачеше тя над дърветата като над хора. — Ах, мое дъбче… Моя ябълко…“
А след година всички ни евакуираха, селото го заровиха. Баща ми е шофьор, той пътуваше дотам и разказваше. Първо изкопават голяма яма… Пет метра… Идват пожарникари. Измиват къщата с маркучите от покрива до основата, за да не вдигат радиоактивния прах. Прозорците, покрива, прага — всичко мият. А после кранът вдига къщата от мястото ѝ и я спуска в ямата… Търкалят се кукли, книги, буркани… Багерът загребва… Засипват всичко с пясък, глина, трамбоват го. Вместо село става равно поле. Там лежи нашият дом. И училището, и селсъвета… Там са моите хербарии и двата албума с марките, мечтаех да ги взема.
Имах велосипед… Току-що ми го бяха купили…“
„На дванайсет години съм…