През цялото време съм си вкъщи. Инвалид съм. Пощальонът носи у дома пенсиите ни — моята и на дядо. След като узнаха, че имам рак на кръвта, момичетата в класа се страхуваха да седят с мен. Да ме пипнат. А аз гледах ръцете си… Чантата и тетрадките си… Нищо не се бе променило. Защо да се страхуват от мен?
Лекарите казаха, че съм се разболяла, защото татко е работил в Чернобил. А аз съм се родила след това.
А аз обичам татко…“
„Никога не съм виждала толкова войници…
Войниците миеха дърветата, къщите, покривите… Миеха кравите в колхоза… Мислех си: „Горките животни в гората! Тях никой не ги мие. Ще умрат всички. И гората никой не я мие. Тя също ще умре“.
Учителката каза: „Нарисувайте радиацията“. Нарисувах как вали жълт дъжд… И как тече червена река…“
„От дете обичах техниката… Мечтаех си… Да порасна и да стана техник като татко, той обожаваше техниката. Заедно с него все нещо конструирахме. Правехме.
Татко замина… Не съм чул, когато се е приготвял. Спях. Сутринта видях мама разплакана: „Нашият татко е в Чернобил“.
Чакахме татко като от война…
Върна се и пак тръгна на работа в завода. Не разказа нищо. А в училище се хвалех на всички, че моят татко се е върнал от Чернобил, че е ликвидатор, а ликвидаторите са онези, които са помогнали да се ликвидира аварията. Герои! Момчетата ми завиждаха.
След година татко се разболя…
Ходехме из болничната градинка… Беше след втората операция… И за пръв път заговори с мен за Чернобил…
Работели близо до реактора. Спомняше си, че било тихо, мирно, красиво… А в същото време нещо става. Градините цъфтели. А за кого? Хората си били отишли. Минали през град Припят: на балконите висяло бельо, саксии с цветя. Под храста стоял велосипед с брезентовата чанта на пощальона, наблъскана с вестници и писма. И върху нея птиче гнездо. Виждах го като на кино…
Те „чистели“ онова, което трябвало да се хвърли. Махали пръстта, замърсена с цезий и стронций. На сутринта всичко пак било заразено.
„На тръгване ни стиснаха ръцете и ни дадоха справки с благодарност за самоотвержеността…“ Баща ми си спомняше ли, спомняше. Последния път се върна от болницата и ни рече: „Ако остана жив, никаква химия, никаква физика. Ще се махна от завода… Ще стана овчар и нито друго…“.
С мама останахме двамата. Няма да се запиша в техническия университет, както си мечтае мама. Там, където татко е учил…“
„Имам малък брат…
Обича да си играе на Чернобил. Прави бомбоубежище, засипва с пясък реактора… Или се маскира като плашило, бяга след всички и ги плаши: „О-о-о! Аз съм радиацията! О-о… Аз съм радиацията!“.
Още го нямаше, когато стана това.“
„Нощем летя…
Летя сред ярка светлина… Не е реалност и не е нещо неземно. То е и едно, и друго, и нещо трето. Насън знам, че мога да вляза вътре в този свят, да бъда в него… Или да остана? Не мога да си обърна езика, дишането ми е неправилно, но там не ми трябва да говоря с никого. Нещо подобно вече ми се е случвало някога. Но кога? Не помня… Разкъсва ме желанието да се слея, но не виждам никого… Само светлина… Имам чувството, че мога да я пипна… Какъв съм огромен! С другите съм, но настрани, отделно. Сам. В най-ранното си детство виждах някои цветни изображения така, както ги виждам сега. В този сън… Настъпва момент, когато не мога да мисля за нищо друго. Само… Изведнъж се отваря прозорец… Неочакван порив на вятъра. Какво е това? Откъде е? Между мен и още някого се установява връзка… Общуване… Но колко ми пречат тези сиви болнични стени. Колко слаб съм още… Закривам светлината с глава, защото ми пречи да виждам… Протягах се, протягах се… Започнах да виждам по-нависоко…
И дойде мама. Вчера ми окачи икона в болничната стая. Шепне нещо в ъгъла, застава на колене. Всички мълчат: професора, лекарите, медицинските сестри. Мислят, че не подозирам, че не знам, че скоро ще умра. А нощем се уча да летя…
Кой казва, че е лесно да летиш?
Някога пишех стихове… В пети клас се влюбих в едно момиче. В седми открих, че има смърт… Моят любим поет е Гарсия Лорка. У него прочетох: „тъмният корен на вика“. Нощем стихотворенията звучат по друг начин. Различно… Започнах да се уча да летя… Не ми харесва тази игра, но какво да правя?
Моят най-добър приятел се казваше Андрей… Направиха му две операции и го изпратиха вкъщи. След половин година го чакаше трета операция… Обеси се на колана си… В празната класна стая, когато всички отишли на час по физическо. Лекарите му бяха забранили да скача, да тича, а го смятаха за най-добрия футболист в училището. Преди… Преди операцията…