Дълго писах тази книга… Почти двайсет години… Срещах се и разговарях с бивши работници в централата, с учени, медици, войници, преселници, самозаселници… С тези, за които Чернобил е основният смисъл на техния свят, всичко в тях и наоколо е отровено от него, а не само земята и водата. Разказваха, търсеха отговори… Размишлявахме заедно. Често бързаха, страхуваха се, че не ще успеят, аз още не знаех, че цената на свидетелствата им е животът им. „Запишете го — повтаряха, — не разбрахме всичко, което видяхме, но нека остане. Някой ще го прочете и ще разбере. После… След нас…“ Ненапразно бързаха, мнозина вече не са измежду живите. Но успяха да изпратят сигнал…
— Всичко, което знаем за ужасите и страховете, преди всичко е свързано с войната. Сталинският ГУЛАГ и Освиенцим са неотдавнашните придобивки на злото. Историята винаги е била история на воиии и пълководци, а войната е, така да се каже, мярка за ужас. Затова хората смесват понятията „война“ и „катастрофа“… В Чернобил виждаме сякаш всички признаци на войната: много воиници, евакуация, оставени жилища. Нарушен е ходът на живота. Информацията за Чернобил във вестницитее пълна с военни думи: атом, взрив, герои… И това затруднява разбирането на факта, че се намираме в новата история… Започна историята на катастрофите… Но човек не иска да мисли за тези неща, защото никога не се е замислял над тях, той се крие зад онова, което му е познато. Зад миналото. Даже паметниците на героите от Чернобил приличат на военни…
— Моето първо пътуване в зоната…
Градините бяха разцъфнали, младата трева радостно блестеше на слънцето. Птиците пееха. Толкова познат… познат… свят. Първата ми мисъл: всичко е на мястото си и всичко е както преди. Същата земя, същата вода, същите дървета. И формата, и цветът, и мирисът им е вечен, и никому не е по силите да промени нещо. Но още първия ден ми обясниха: цветята не трябва да се късат, на земята по-добре да не се седи, вода от изворчетата да не се пие. Привечер наблюдавах как кравари искаха да вкарат в реката умореното стадо, но кравите се приближаваха до водата и веднага се връщаха назад. Някак си се сещаха за опасността. Разказваха ми, че котките са престанали да ядат умрелите мишки, а те били навсякъде — на полето, по дворовете. Смъртта се криеше навсякъде, но това беше някаква друга смърт. Под нови маски. С непознати лица. Бяха сварили човека неподготвен. Неподготвен като биовид, целият му естествен инструментариум, настроен, за да вижда, да чува, да докосва, не сработваше. Вече беше невъзможно да сработи, очите, ушите, пръстите не служеха, тъй като радиацията е невидима, тя няма мирис и звук. Безтелесна е. Цял живот бяхме воювали или се бяхме готвили за война, толкова знаехме за нея — и изведнъж! Образът на врага се промени. Появи се друг враг. Врагове…