Тук имах много приятели… Юля, Катя, Вадим, Оксана, Олег… После Андрей… „Ще умрем и ще станем наука“ — казваше Андрей. „Ще умрем и ще ни забравят“ — така мислеше Катя. „Когато умра, не ме погребвайте на гробището, страхувам се от гробището, там има само мъртви и врани. Погребете ме в полето…“ — молеше Оксана. „Ще умрем“ — плачеше Юля.
За мен сега небето е живо, когато го гледам… Те са там…“
Самотен човешки глас
„Доскоро бях толкова щастлива. Защо? Забравих…
Всичко остана някъде в друг живот. Не разбирам… Не знам как отново успях да заживея. Поисках да живея. Ето — смея се, разговарям. Толкова страдах… Бях като парализирана… Искаше ми се да си поговоря с някого, но не с някого измежду хората. Влизах в църквата, там беше съвсем тихо, като в планината. Тихо. Там можеш да забравиш живота си. А на сутринта се будех… Търся с ръка… Къде е той? Възглавницата му, ароматът му… Малка непозната птичка бяга по перваза с малко звънче и ме буди, никога преди това не бях чувала такъв звук, такъв глас. Къде е той? Не мога да пресъздам всичко, не всичко може да се каже. Не разбирам как останах жива. Вечер идваше дъщеря ми: „Мамо, вече си научих уроците“. Тогава си спомнях, че имам деца. А къде е той? „Мамо, скъса ми се копченцето. Заший ми го.“ Как да ида при него? Да се срещнем. Затварям си очите и си мисля за него, докато не заспя. Насън идва, но само за малко, бързо. Веднага изчезва. Даже чувам стъпките му… Къде изчезва? А толкова не му се искаше да умира. Гледаше през прозореца, гледаше. Към небето… Подлагах му една възглавница, втора, трета… За да му е високо. Умираше дълго… Цяла година… Не можахме да се разделим… (Дълго мълчи.)
Не, не, не се притеснявайте, няма да плача… Отучих се да плача. Искам да говоря… Друг път ми е толкова тежко, толкова непоносимо, искам да го кажа на себе си, да се убедя, че не помня нищо. Като моята приятелка. За да не полудея… Тя… Мъжете ни починаха в една и съща година, бяха заедно в Чернобил. Тя ще се омъжва, иска да забрави, да затвори онази врата. Вратата за там. Към него…
Не, не, разбирам я. Знам… Трябва да оцелее… Има деца… Били сме там, където никой друг още не е бил, видяхме това, което никой не е виждал. Мълча, мълча, а веднъж във влака почнах да разказвам на непознатите хора. Защо? Самотата е страшна…
Замина за Чернобил на моя рожден ден… Гостите още бяха на масата, извини им се. Целуна ме. А колата вече го чакаше долу. Деветнайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Моят рожден ден… Той беше монтьор, пътуваше из целия Съветски съюз, а аз го чаках. Така беше години наред. Живяхме както живеят влюбените — сбогувахме се и се срещахме. А тогава… Страхът обхвана само майките ни, неговата майка и моята, а нас не ни беше страх. Сега си мисля защо? Знаехме къде отива. Да беше взел от съседското момче учебника по физика и да го беше прелистил поне. А то ходел там без шапка. На другите момчета след година им окапа косата, а при него обратното — четината му стана по-гъста. Никой от тях вече не остана. Бригадата му, седем души, всички починаха. Млади… Един след друг… Първият почина след три години… Мислехме си, че е случайно. Съдба. След него втори, трети, четвърти… Всеки почна да чака кога и той… Ето как живееха! Мъжът ми почина последен… Монтьори-алпинисти… Изключвали осветлението в изселените села, качвали се по стълбовете. Из мъртвите къщи, улици. През цялото време на високото, на върха. На ръст беше около два метра, тежеше деветдесет килограма, кой можеше да го убие? Дълго не се страхувахме… (Неочаквано се усмихва.)
Ах, колко бях щастлива! Върна се… Видях го… Вкъщи беше празник, винаги когато се връщаше, беше празник. Имах една много дълга нощница, много красива, слагах си я. Обичах скъпото бельо, всичкото ми беше хубаво, но тази нощница беше особена. Празнична. За първия наш ден… Нощем… Знаех цялото му тяло, наизуст, навсякъде го целувах. Даже ми се е случвало да сънувам, че съм някаква част от тялото му — така се бяхме слели. Без него ми беше мъчно, изпитвах физическа болка без него. Когато се разделяхме, за известно време губех ориентация — коя съм, на коя улица съм, колко е часът… Излизах от времето… Той дойде с вече подути лимфни възли на шията, докоснах ги с устни, не бяха големи, но попитах: „Ще отидеш ли на лекар?“. Успокои ме: „Ще мине“. — Как е там, в Чернобил? — „Работа като работа“. Нито храброст, нито паника. Само едно ми каза: „Каквото е тук, такова е и там“. В столовата, където ги хранели, на първия етаж обслужвали редниците — фиде, консерви, а на втория — началниците, военните генерали ги хранели с плодове, червено вино, минерална вода. Чисти покривки. Всеки имал дозиметър. А на тях не им дали нито един за цялата бригада.