Помня морето… Бяхме ходили на море с него, помня, че морето беше огромно, като небето. Моята приятелка с мъжа си… Те също дойдоха с нас… Та тя си спомня: „Морето беше мръсно. Страхувахме се да не се заразим с холера“. Нещо такова пишеха вестниците… А аз помня друго… Яркия цвят… Помня, че морето беше навсякъде, като небето. Много синьо. И той беше до мен. Родена съм за любов… За щастлива любов… В училище момичетата си мечтаеха да влязат в университета, да заминат на комсомолски строеж, а аз исках да се омъжа. Да обичам много силно, като Наташа Ростова. Просто да обичам! Но не можех да си го призная, защото тогава, сигурно помните, беше разрешено да се мечтае само за комсомолски строеж. Внушаваха ни го. Втурваха се към Сибир, към непроходимата тайга, спомняте си как пееха: „отвъд мъглата и мириса на тайгата“. Първата година не ме приеха в университета, не ми стигна балът, отидох да работя в телефонната централа. Там се запознахме. Бях дежурна… И сама го ожених за себе си, помолих го: „Ожени се за мен. Толкова те обичам!“. Влюбих се до ушите. Толкова красиво момче… Аз… Аз летях в небето. Сама го помолих: „Ожени се за мен!“. (Усмихва се.)
Друг път се замислям и си търся разни утехи: а може смъртта да не е краят, може просто да се е променил и да живее някъде в друг свят. Някъде до мен? Работя в библиотека, чета много книги, срещам се с различни хора. Иска ми се да говоря за смъртта. Да разбера. Търся утеха. Във вестниците, в книгите чета… Ходя на театър, ако има нещо такова, за смъртта… Изпитвам физическа болка без него, не мога сама…
Не искаше да ходи на лекар: „Нищо не усещам. Не ме боли“. А лимфните му възли вече бяха станали колкото кокоше яйце. Насила го набутах в колата и го закарах в поликлиниката. Изпратиха ни при онколог. Един лекар го прегледа, повика втори: „Тук има още един чернобилец“. И повече не го пуснаха. След седмица направиха операцията: махнаха му напълно щитовидната жлеза, гръкляна и ги замениха с някакви тръбички. Да… (Замълчава.) Да… Сега знам, че това все още е било щастливото време. Господи! С какви глупости се занимавах: тичах по магазините, купувах подаръци на лекарите — кутии бонбони, вносни ликьори. На санитарките — шоколади. И те ги вземаха. А той ми се присмиваше: „Разбери, че те не са богове. А химия и облъчване има за всички. Дават и без бонбони“. Но аз летях до края на града за торта „Птиче мляко“ или за френски парфюми — всичко това навремето се купуваше с връзки, изпод щанда. Преди да го заведа у дома… Ние… Ние отиваме у дома! Дадоха ми специална спринцовка, показаха ми как да я ползвам. Трябваше да го храня с тази спринцовка. Научих се на всичко. Четири пъти на ден варях нещо прясно, задължително прясно, прекарвах го през месомелачката, търках го на ситото и после го натъпквах в шприца. Промушвах я в една от тръбичките, най-голямата, а тя отиваше в стомаха… Но той спря да усеща миризмите, да ги различава. Питам го: „Вкусно ли е?“. Не знае.
Но въпреки това няколко пъти ходихме на кино. И там се целувахме. Бяхме увиснали на толкова т-ъ-ъ-ъ-ничко конче, а си мислехме, че пак сме се хванали за живота. Стараехме се да не говорим за Чернобил. Да не си го спомняме. Забранена тема… До телефона не го допускам. Пресрещам го. Момчетата му умират едно след друго. Забранена тема… Някак си сутрин го будя, подавам му халата, а той не може да стане. И не може да каже нищо… Спря да говори… Очите му станаха много големи… Когато се уплаши… Да… (Отново замълчава.) Оставаше ни още една година… През цялата тази година умираше… Всеки ден ставаше по-зле и по-зле и знаеше, че неговите момчета умират… Нали живеехме с това… С това очакване… Говорят за Чернобил, пишат за Чернобил. Но никой не знае какво е това… Всичко у нас вече е различно: раждаме се различни, умираме различно. Не така, както другите. Попитайте ме как се умира след Чернобил? Човекът, когото обичах толкова, че повече не мога да обичам, даже и да го бях родила сама, се превръщаше пред очите ми… В чудовище… Махнаха му лимфните възли, нямаше ги и се нарушаваше кръвообращението, и носът му някак се промени, стана три пъти по-голям, и очите му бяха някак други — обърнаха се на различни страни, в тях се появи непозната светлина и изражение, сякаш не беше той, а някой друг гледаше през тях. След това едното око съвсем се затвори… А аз от какво се страхувах? Само да не се види… Да не се запомни такъв. Но почна да ме моли, да показва с ръце, да му донеса огледало. Ту се крия в кухнята, все едно съм забравила, не съм чула, ту нещо друго ще измисля. Два дни го лъгах така, на третия ден ми пише в тетрадката с големи букви и с три удивителни: „Дай огледало!!!“. Имахме си вече тетрадка, химикал, молив, така си общувахме, защото той вече и шепнешком не можеше да говори, даже и шепот не издаваше. Абсолютно ням. Тичах към кухнята, тропах с тенджерите. Не четях, не слушах. Пак ми пише: „Дай огледало!!!“ — и с тези знаци… Донесох му огледало, най-малкото. Погледна, хваща се за главата и се друса, друса се в леглото… Отивам при него, почвам да го успокоявам… „Ето, ще се пооправиш малко и ще отидем в някое изоставено село. Ще си купим къща и ще живеем там, ако не искаш в града, където има много хора. Ще си живеем сами“. Не го лъжех, бих заминала с него където и да е, без значение какъв е. Само и само да е той. Не го лъжех…