Не си спомням нищо, което бих искала да премълча. А всичко беше… Толкова надалеч прогледнах, може би отвъд смъртта… (Спира.)
Бях на шестнайсет години, когато се запознахме, беше седем години по-голям от мен. Срещахме се две години. Много обичам при нас в Минск района около централна поща, улица „Володарски“, там под часовника си правехме срещи. А аз живеех срещу комбината за камгарна прежда и пътувах с тролей № 5, който не спираше пред централната поща, а малко по-нататък, до магазин „Детско облекло“. До завоя пътуваше по-бавно, точно, каквото исках. Винаги мъничко закъснявах, за да погледна през прозореца и да ахна: какво красиво момче ме чака! Две години нищо не забелязвах — нито зимата, нито лятото. Водеше ме на концерти… На моята любима Едита Пиеха… Не ходехме на танци, по дансинги, той не можеше да танцува. Целувахме се, само се целувахме… Казваше ми: „Мъничката ми тя“. На рождения ми ден, пак на рождения ми ден… Странно, но най-важните неща се случваха все на този ден, как после да не вярвам в съдбата. Стоях под часовника: срещата беше в пет, а него го нямаше. В шест, разстроена, бродех към спирката си, обляна в сълзи, пресичам улицата, оглеждам се, сякаш го почувствах — той тича след мен на червено, с работни дрехи, обувки… Не го пуснали по-рано от работа… Така го харесвах най-много; и с ловджийските дрехи, и с ватенката — всичко му отиваше. Отидохме до тях, преоблече се, решихме да отпразнуваме рождения ми ден в ресторант. Но не успяхме да седнем в ресторант, по вечерно време нямаше свободни места, а да бутнем пет или десет рубли (още бяха старите пари) на портиера, както правеха другите, не умеехме нито той, нито аз. „Хайде — изведнъж целият засия, — да купим от магазина шампанско, различни тортички и да отидем в парка, там ще празнуваме.“ Под звездите, под небето! Ето какъв беше той… Стояхме до сутринта на пейката в парка „Горки“. Друг такъв рожден ден не съм имала през живота си, точно тогава му казах: „Ожени се за мен. Толкова те обичам!!!“. Засмя се: „Още си малка“. А на другия ден подадохме заявлението в гражданското…
Ах, колко бях щастлива! Нищо не бих променила в живота си, даже някой да ме беше предупредил отгоре, от звездите… Да ми беше дал сигнал… В деня на сватбата не си намери паспорта, обърнахме цялата къща, търсехме го. В гражданското ни записаха на някакво листче. „Дъще, това е лош знак“ — плачеше майка ми. После паспортът се намери в старите му панталони на тавана. Любов! Даже не е любов, а дълго влюбване. Как танцувах сутрин пред огледалото: красива съм, млада съм, той ме обича! Сега забравям лицето си, онова лице, което имах, когато бях с него. Не виждам това лице в огледалото…
Може ли да се говори за това? Да се изрече с думи… Има си някои тайни… Досега не разбирам какво беше това. До последния ни месец… Искаше ме нощем… Имаше желание. Обичаше ме по-силно отпреди… През деня, когато го гледах, не вярвах в това, което се случваше нощем…
Не искахме да се разделяме. Милвах го, галех го. В онези минути си спомнях най-радостното. Най-щастливото. Как си дойде от Камчатка с брада, беше си пуснал брада там. Моя рожден ден на пейката в парка… „Ожени се за мен…“ Трябва ли да говоря? Мога ли? Сама го пожелавах, както мъж пожелава жена… Какво можех да му дам освен лекарства? Каква надежда? Толкова не искаше да умира. Вярваше, че моята любов ще ни спаси. Такава любов! Само на мама не бих могла да разкажа нищо, тя нямаше да ме разбере. Би ме осъдила. Би ме проклела. Това не е обикновеният рак, от който всички се страхуват, а Чернобилски, той е още по-страшен. Лекарите ми обясняваха, че ако метастазите бяха поразили организма отвътре, щеше да умре бързо, а те пълзяха отгоре… По тялото… По лицето… Нещо черно плъзна отгоре му. Някъде отиде брадичката, изчезна вратът, езикът излезе навън. Пукаха се кръвоносните съдове, почваше кръвоизлив. „Ох — виках, — пак кръв“. От шията, от бузите, от ушите… От всички страни… Нося студена вода, слагам му компрес, не помага. Жестоко нещо. Цялата възглавница подгизваше… Нося леген от банята… Струите се стичат… Като в съд за доене… Този звук… Такъв мирен и селски… И сега го чувам нощем… Докато беше в съзнание, пляскаше с ръце — това ни беше условният знак да се обадя. Да извикам „Бърза помощ“. Не искаше да умира… Беше на четиресет и пет години… Звънях на „Бърза помощ“, а те вече ни знаеха, не искаха да идват: „Не можем да помогнем с нищо на вашия мъж“. Поне да му сложат инжекция. Морфин. Сама ще му я сложа, научих се, а от инжекцията му оставаше синьо на кожата, не минаваше. Един път успях, дойде линейката… Лекарят беше млад… Приближи се до него и веднага взе да отстъпва: „Кажете ми, той да не би да е чернобилец? Да не е от онези, които са били там?“. Отговарям: „Да“.