И той, не преувеличавам, извика: „Миличката ми, дано да свърши по-бързо! По-бързо! Виждал съм как умират чернобилците“. А моят беше в съзнание, чуваше… Добре че не знаеше, че не се досещаше, че от неговата бригада само той е останал. Последен. Друг път изпратиха медицинска сестра от поликлиниката, тя постоя в коридора, даже не влезе в апартамента: „Ох, не мога!“. А аз мога ли? Мога всичко! Какво да измисля? Къде е спасението? Той вика… Боли го… По цял ден вика… Тогава намерих изход: вливах му бутилка водка със спринцовка. Да се изключи. Да забрави. Не се бях сетила сама, другите жени ми казаха… Изстрадали същото… Дойде майка му: „Защо го пусна в Чернобил? Как можа?“. А тогава и през ум не ми е минавало, че не трябва да го пускам, а и на него сигурно, че е можел да не Замине. Беше друго време, като военно. И ние бяхме други. Веднъж го попитах: „А сега не съжаляваш ли, че отиде там?“. Клати глава — не. В тетрадката написа: „Като умра, продай колата, резервните гуми, а за Толик (това е брат му) не се омъжвай“. Толик ме харесваше…
Знам тайни… Седя до него… Той спи… Още косата му беше красива. Тихо отрязах един кичур… Отвори си очите, видя какво държа в ръката си, усмихна се. Останаха ми часовникът му, военната книжка и чернобилският му медал… (Дълго мълчи.)Ах, колко бях щастлива! Помня в родилния дом по цели дни седях до прозореца, чаках го, гледах. Нищо не разбирах: какво става с мен, къде съм? Искам да го видя… Не можех да му се нагледам, сякаш чувствах, че скоро това ще свърши. Сутрин му давам да яде и му се любувам как яде. Как се бръсне. Как върви по улицата. Добра библиотекарка съм, но не разбирам как може страстно да си обичаш работата. Обичах само него. Единствено. И не мога без него. Нощем викам… Викам във възглавницата, за да не ме чуят децата…
Нито за минута не съм си мислела, че ще се разделим… Че… Знаех го вече, но не си го представях. Майка ми… Брат му… Подготвят ме, намекват ми, че лекарите съветват да го изпратим край Минск, където има специализирана болница, там умирали такива обречени… Афганци… Без ръце, без крака… А сега водеха там чернобилците. Уговарят ме, че там ще му бъде по-добре, лекарите ще бъдат край него. Аз дори и не исках даже да чувам за това, не исках. Тогава убедиха него и той почна да ми се моли: „Закарай ме там. Не се мъчи“. А аз или болничен си вземам, или се моля за неплатен отпуск. По закон болничен се дава само за гледане на болно дете, а неплатеният отпуск е не повече от месец. Но той изписа цялата ни тетрадка. Накара ме да дам дума, че ще го закарам там. Отидох с колата с брат му. На края на едно село, казваше се Гребенка, имаше голяма дървена къща с разрушен кладенец. Тоалетната беше на улицата. Някакви старици в черно… Набожни… Даже не помръднах от колата. Не слязох. През нощта го целувах:
„Kaк посмя да ме молиш за това? Никога няма да стане! Никога няма да стане! Никога!!!“. Целия го нацелувах…
Най-страшни бяха последните седмици… Половин час пикаеше в половин литров буркан. Гледаше надолу. Срам го беше. „Е, как може да мислиш така?!“ — целувах го. В последния ден имаше един такъв момент: отвори си очите, седна, усмихна се и каза: „Валюшка!..“. Онемях от щастие… От гласа му…
Звъннаха ми от службата му: „Ще му донесем червена грамота“. Питам го: „Твоите момчета искат да дойдат. Да ти връчат грамота“. Клати глава: не, не! Но те дойдоха… Донесоха някакви пари, грамота в червена папка със снимката на Ленин. Взех я и си мислех: „За какво умира? По вестниците пишат, че не просто Чернобил, а комунизмът е гръмнал. Че съветският живот е свършил. А профилът на червената папка е същият…“. Момчетата искаха да му кажат някакви добри думи, но той се зави с одеалото, само косата му стърчеше. Постояха до него и си тръгнаха. Вече се страхуваше от хората… Само от мен не се страхуваше. Но човек умира сам. Виках го, а той вече и очите не си отваряше. Само дишаше… Когато го погребвахме, покрих лицето му с две носни кърпички. Ако някой молеше да му го покажа, ги махах… Една жена припадна… А тя някога го беше обичала, ревнувах го от нея. „Дай ми да го видя за последно. — Гледай.“ Не разказах, че когато почина, никой не посмя да го приближи, всички се страхуваха. А роднините нямат право сами да го измият, да го облекат, както си е по нашите славянски обичаи. Доведоха от моргата двама санитари, поискаха водка: „Виждали сме — признаха си — всичко: смазани, заклани, детски трупове след пожар… Но такова нещо за пръв път…“. (Замълчава.) Почина и лежеше един такъв горещ-горещ. Не може да го пипнеш… Спрях часовниците у дома… Седем сутринта… И до ден-днешен часовниците ни са спрели, не работят… Извиках майстор, махна с ръка: „Това не е механика и физика, а метафизика“.