Убиваше окосената трева. Хванатата риба, отстреляният дивеч… Ябълката… Светът около нас, по-рано податлив и доверчив, сега вдъхваше страх. Старите хора, евакуирайки се, без да разбират, че е завинаги, гледаха небето: „Слънцето свети… Няма ни дим, ни газ. Не стрелят. Нима това е война? А трябва да се превърнем в бежанци…“. Познат… непознат… свят.
Как да разберем къде се намираме? Какво се случва с нас? Тук… Сега… Няма кого да попитаме…
В зоната и около зоната… Поразяваше несметното количество военна техника. Маршируваха войници с чисто новички автомати. В пълно бойно снаряжение. Незнайно защо, най-вече съм запомнила не вертолетите и бронетранспортьорите, а тези автомати… Оръжие… Човек с автомат в зоната… По кого може да стреля там и от кого да се пази? От физиката? От невидимите частици? Ще разстрелят заразената земя или пък дърво? В самата централа работеше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанта, носеха се слухове, че аварията е планирана акция на западните спецслужби, за да разрушат лагера на социализма. Трябва да бъдем бдителни.
Тази картина на войната… Тази култура на войната рухна пред очите ми. Влязохме в непрозрачен свят, където злото не дава никакви обяснения, не се разкрива и не признава законите.
Видях как дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски човек.
— Не само веднъж… И тук има за какво да се помисли. Чух мнение, че поведението на пожарникарите, гасили първата нощ пожара в атомната централа, и на ликвидаторите напомня на самоубийство. Колективно самоубийство. Ликвидаторите често работели без специалните защитни дрехи, без възражения тръгвали натам, където „умирали“ роботите, от тях бяха крили истината за получените високи дози и те се бяха примирили с това, а после се радваха на получените от правителството грамоти и медали, които им връчваха преди смъртта им… А на мнозина и не успявали да връчат… Така че какви са те все пак: герои или самоубийци? Жертви на съветските идеи и възпитание? Защото с времето се забравя, че те спасиха страната си. Спасиха Европа. Само за секунда си представете картината, ако се бяха взривили останалите три реактора…
— Те са герои. Герои на новата история. Сравняват ги с героите от битката за Сталинград или сраженията при Ватерло, но те спасиха нещо по-голямо от родината, спасиха самия живот. Времето на живота. Живото време. С Чернобил човекът посегна на всичко, на целия божествен свят, където освен човека живеят хиляди други същества, животни и растения. Когато идвах при ликвидаторите… И слушах разказите им как те (първи и за пръв път!) са се заели с новото човешко нечовешко дело — да погребват земя в земята, тоест заравяли заразените пластове в специални бетонни бункери заедно с всичко живо там — с бръмбарите, паяците, личинките. С най-различни насекоми, чиито имена даже не знаели. Не помнели. Те имали съвсем друго разбиране за смъртта, то се разпространявало върху всички — от птиците до пеперудите. Светът им вече бил друг свят — с ново право на живот, с нова отговорност и ново чувство за вина. В разказите им постоянно присъстваше темата за времето, казваха „за пръв път“, „никога повече, „завинаги“. Спомняха си как обикаляли из опустелите села и срещали понякога самотни старци, които не поискали да заминат с всички останали или след това се бяха върнали от чуждите краища — те седели вечер на лунната светлина, косели с коса, жънели със сърп, гората сечали с брадва, в молитвите си се обръщали към зверовете и духовете. Към Бога. Всичко било както преди двеста години, а някъде отгоре летели космически кораби. Времето беше захапало опашката си, началото и краят се бяха слели. За онези, които са били там, Чернобил не свършва в Чернобил. Те са се върнали не от война, а сякаш от друг свят. Разбрах, че те съвсем съзнателно превръщаха страданията си в ново знание, което ни даряваха: вижте, ще трябва да направите нещо с това знание, да го употребите някак.