Всичко се промени, освен нас.
— За да се превърне едно събитие в история, са нужни поне петдесет години. А тук трябва да вървим по горещ следи…
— Зоната… Отделен свят… Първо е измислена от фантастите, но литературата отстъпи пред реалността. Вече не можем, както героите на Чехов, да вярваме: след сто години човекът ще бъде прекрасен! Животът ще стане прекрасен! Изгубихме това бъдеще. Сто години по-късно е бил сталинският ГУЛАГ, Освиенцим… Чернобил. И септември в Ню Йорк… Необяснимо е как всичко се вместило в живота на едно поколение. Например в живота на моя баща, който сега е на осемдесет и три години? Човекът е оцелял?!
— От Чернобил най-вече се запомня животът „след всичко“: вещите без човека, пейзажите без човека. Път за никъде, далекопроводи в нищото. Не, не, като се замислиш — това миналото ли е, или бъдещето?
— Понякога ми се струваше, че записвам бъдещето…
ПЪРВА ГЛАВА
Земята на мъртвите
Монолог за това защо хората си спомнят
„И аз имам въпрос. Сам не мога да си отговоря на него…
Но вие сте се захванали да пишете за това… За това? А аз не искам това да се знае за мен. Какво съм изпитал там… от една страна, имам желание да се разкрия, да се изприказвам, а от друга, чувствам, че се разголвам, а не го искам.
Помните ли при Толстой? Пиер Безухов е толкова потресен от войната, та му се струва, че и той, и целият свят са се променили завинаги. Но минава известно време и забелязва, чс все така ругае кочияша, все така мърмори. Защо тогава хората си спомнят? За да възстановят истината ли? Справедливостта ли? За да се освободят и да забравят? Разбират, че те са участници в някакво грандиозно събитие? Или търсят в миналото защита? А спомените са крехко нещо, ефимерно, не са точно знание, а догадка на човека за самия него. Това не са знания, а само чувства.
Мъчих се, рових се в паметта си и си спомних…
Най-страшното нещо за мен беше в детството ми… Това е войната…
Спомням си как ние, момчетата, си играехме на „майки и бащи“ — събличахме бебетата и си ги подавахме един на друг. Това бяха първите деца, които се бяха родили след войната. Цялото село знаеше какви думи вече казват, кой е проходил, защото през войната децата бяха забравени. Чакахме появяването на живота. На „майки и бащи“ — така се казваше играта ни. Искахме да видим появяването на живота… А бяхме по на осем-девет години…
Виждал съм как една жена искаше да убие сама себе си. В храстите при реката. Взела една тухла и се удря по главата. Беше бременна от полицая, когото цялото село ненавиждаше. Още бях дете, когато видях как се раждат котетата. Помагах на майка ми да издърпа телето от кравата, водех на разплод при нереза нашата свиня… Помня… Помня как докараха убития ми баща, с пуловера, който майка ми беше оплела; баща ми явно беше надупчен от картечница или автомат и нещо кърваво на късчета излизаше от пуловера му. Лежеше на единственото ни легло, другаде нямаше къде да го сложим. После го погребахме пред вкъщи. А пръстта не е като перце, а е тежка глина. С лехи за целина. Наоколо се водеха боеве. На улицата лежаха убити коне и хора…